Блог на Паунов & Вардев

С този прекрасен текст на Чудомир ви желаем светло посрещане на Рождество Христово и здрава и успешна Нова година!

2011-12-24T15:25:00.001+02:00

КОЛЕДАРИ - Чудомир

Мръкнало-немръкнало, вечерта срещу Коледа ние, малките коледарчета, хапнем надве-натри, пристегнем цървулките, метнем през рамо торбичките, грабнем сопите – и хайде на мегдана. Платнените кесийки, с връв навързани и закичени на шията, дрeмят празни по голо в пазвите. Писнат свирки, разлаят се кучета и оттук, оттам заприиждат другарчета. След няколко минути сме готови за път и малката дружина поема из дебелия сняг. Главите ни завити в качулки или парчета пояс, а големите ни сопи завършват на края с “джумаци” като юмрук. Да му мислят кучетата из козарската махала!

Най-напред решаваме да идем у дома, защото знаем, че... кучето е вързано и че кравай и мръвка от свинята ще има, па и едно петаче. А може и десет пари – нищо не се знае. Пристигаме при пътната врата, мушкам сопата под нея, надигам и резето изчатква, отскача нагоре и тя се отваря. Аз, разбира се, зная много добре, че като дръпна връвчицата, що виси по средатат на вратата, тя ще се отвори, но тъй е по-коледарски някак. Влизаме в двора, кучето скача като лудо до хамбара, но ние знаем, че е вързано, и храбро вървим напред. Изкачваме стълбата, заставаме пред вратата и почваме:

"Тебе пеем, дядо Христо,

тебе пеем, Бога славим!"

Почваме изведнъж и без паузи, без дъх да поемем, изкарваме цялата песен наведнъж и млъкваме пак изведнъж.

- Мари, тези са нашите коледари – обажда се мама, - по гласовете ги познах. Елате, елате, майка, елате вътре да се стоплите и да ни попеете още!

Влизаме. Около големия огън са се наредили тати, мама, сестрите и баба. Баща ми е в “къта”, облегнат на шарената възглавница. Една зелена паница вино му е до коляното. Сестрите са отлявата страна, а баба е до главните. Къщата сякаш не е нашата. Големият “бъдник” лежи в огнището като искрящ змей и кара калайдисаните сахани на полицата да святкат. Голямата бъклица виси на водника и чака големите коледари, а кървавицата на огъня къкри ли, къкри.

- Ха, попейте и на какини си, де! – подканя мама. – На баща си пяхте, попейте и на тях!

Само се споглеждаме и веднага като автомати почваме:

"Израсла е яблъчица,

ябълчица ле, юбавчица,

на пътища, на друмища,

ябълчице ле, юбавчице..."
- Тази е за едната сестра, а за другата няма ли да попеете?
Изпяваме и за нея една, от нас да замине! През това време мръвката е вече влязла в някоя торба, краваят е нанизан на пръта, а петачетата не са едно или две, а пет: на всекиго по едно...
След този неочакван успех, окуражени, ние изхвърчаме из къщи, и то не по същия път, а от другата страна – откъм реката, където е с плет заградено. Мятаме се урболишката през плета на качурки, та чак в реката. Изтръскваме се от снега, хванем здраво сопите и хайде у Ивана Станчов. Преди да влезем още, питаме се каква песен ще се пее и понеже у тях има ерген, а дворът им е малък, още от пътната врата почваме:

Снощи Рабрьо сърдит дойде,

и конят му кален, мокър...

През това време големите коледари, разделени на два “кола” в Долната махала до Савкови избират “кумове”, та да се е е вдигнала такава гюрюлтия, че кучетата не знаят по нас ли да лаят или по тях. Тук ни заключили вратата, та се промъкваме под портите като котки; там прескачаме зидове. Някъде лоши кучета ни сприщили – въртим дряновиците като вретенарки циганки. На друго място ни дали влашко петаче, на трето сушени круши вместо кравай. Така обикаляме до късно след полунощ, докато прегракнем. И все бързаме, бързаме да не ни настигнат големите коледари, че минат ли те, стопаните си лягат и колкото и да мякаме из дворищата, рядко вече ни отварят.

Като капнем от умора, разотиваме се, а получените подаръци складираме у “кума”. На другия ден отиваме у тях и делим полученото. Оттам – на халваджийницата. И следобед, когато писнат гайдите и ситно заситни на Попчето “кеменчето”, та се люшне онова ми ти голямо коледно хоро, ние, обути с нови топли навуща и цървулки, с платнените кесийки, обвесени на шиите ни, в които се мъдрят пет-шест петачета, засмукали червени шекерени петлета, се топим В ОНОВА БЛАЖЕНСТВО И ЧИСТА РАДОСТ, КОИТО В ТАКИВА ДНИ САМО ТАЗИ ВЪЗРАСТ МОЖЕ ДА ИЗПИТВА!

Посоката има значение

2011-07-29T12:42:00.002+03:00

Николай Паунов

Отнемането на лиценза на „Лукойл“ предполага две основни линии на размисъл: Или държавата е решила да прилага Закона стриктно, независимо дали потърпевшите са спонсори на кампании, или съответните спонсори са решили, че вече няма да си плащат. Ние, като уповаващи се на демокрацията и правовия ред, ще повярваме в първата хипотеза. Пък ако щете ни наречете наивници. Оттук нататък по-важното, както обикновено в живота, са не причините, а последиците. Ако се стигне до криза с горивата, значи правителството е неспособно да се справи с елементарни кризисни ситуации, дори когато те са „провокирани“ от него и съответно предизвестени и елементарни за анализ и прогнозиране. Не ми се мисли при истинска криза или бедствие какво би се случило! Да пази Господ!

Ако пък криза с горивата не настъпи, а напротив – цените паднат (както прогнозира един министър), тогава вероятно сме изправени пред още по-сериозен проблем. Имаме монополист, който изкуствено е завишавал цените на горивото, а следователно и на всички останали стоки. И то в продължение на десетилетия. Така че, вместо да се ползваме от най-изгодни и конкурентни цени, като потребители, купуващи продукти на рафинерия в България, ние сме били дойна крава на българо-руската МГИМО-вска дружба (сефте!). Че даже и корпоративен данък не са плащали, защото (да ги ожалиш) са работили на загуба. От това по-голям удар върху разбирането за свободата пред частната инициатива и по-голямо ведро в мелницата на Атака и тем подобни – здраве му кажи!

Така че въпросът е не кой е по-ербап – ББ, Дянков, Танов или Вальо Петрола например, а докога ще се позволява законен грабеж на потребителите от страна на монополистите. Това е много по-съществено от игричките с трактори и всякаква друга селскостопанска техника, които освен да помпат нечии ПР на разменни начала, не дават реална проекция върху обществото. След скорошните изпълнения на един от мобилните оператори, който 5 години беше оставен като пълен монополист на пазара, след топлофикационните еквилибристики за изравняване на сметките по формули, които незнайно как винаги показват, че имаме да доплащаме, бензиновата сага може да е капката, която да подпали общественото недоволство. Защото, колкото и да е невероятно, и на овцете идва момент, в който им писва. Така че, не само размерът (на цените), но и посоката има значение.

Снимка: dobre.be

Нищо чак толкова извънредно

2011-07-28T13:11:00.006+03:00

Николай Паунов

„Извънредната“ пресконференция на г-жа Меглена Кунева премина толкова тягостно, колкото и излъчването и` „на живо“ по Канал 3. Вероятно Армстронг и Олдридж са се виждали и чували много по-ясно от Луната, отколкото Кунева и Вълчев от залата за брифинги. Звук и картина се разминаваха, сякаш образите на интервюираните някак си се опитваха да избягат от думите си. Всъщност по едно време Даниел Вълчев наистина елегантно се опита да си тръгне от пресконференцията – има и интелекта, и опита, и интуицията да прецени кога не си е на мястото. Но Кунева също толкова елегантно го върна – и на нея опит не и` липсва.

Всъщност за какво бе целият проблем? Неуспешната регистрация на Инициативния комитет на кандидатът за президент г-жа Миглена Кунева и решението на ЦИК да определи начална дата за това, различна от регистрациите за местните избори. Като изключим Йонко Грозев от Хелзинския комитет, останалите двама участници в пресконференцията са достатъчно опитни политици, за да знаят, че начинът на формиране на ЦИК е (и винаги досега е бил) проекция на политическото статукво, т.е. управляващото мнозинство винаги държи козовете по отношение на администрирането на изборите. Така е било, така и ще бъде, поне докато не се създаде постоянна независима (доколкото е възможно) изборна администрация. ЦИК обаче е като страничен рефер във футболен мач – може да повлияе на играта, но не може да реши мача.

Далеч по-сериозен е въпросът с изборното законодателство, което винаги се адаптира спрямо удобството на управляващите (обикновено в последния момент) и е една от най-неустойчивите и променяни материи в регулирането на обществените отношения. Това разбира се, ерозира и самия избирателен процес – вместо да се развива и адаптира към динамиката на реалността, се играе на дребно с някакви си нашенски, селски тарикатлъци. Все едно един път отборите да са по 11 души, следващия по 7, един път да се играе за време, а другия – до определен резултат, топката ту да може да се връща на вратаря, ту не и пр. Обаче нещо да сте чули за гласуване по интернет? - „Много добра идея, но хайде да е по-нататък“. Така че да си говорим само празни приказки, особен смисъл няма.

Основният проблем, разбира се, не е дали г-жа Кунева ще има 10 дена повече или по-малко за събиране на подписи и финансиране за кампанията си. (Както остроумно вметна един колега – нека да изтегли кредит от BNP Pariba и след това ще го погасява – хем да не се бави с дейностите по кампанията, хем малко от малко да влезе в положението на хилядите български кредитополучатели.) Всъщност кредитирането на кампании е нормална практика в САЩ и други държави и няма нищо трагично в това, защото фондонабирането и там е задача с много неизвестни – например нужната сума може да бъде набрана от дарения, но чак ден-два преди изборите, когато няма време вече да бъде използвана. В този смисъл кредитирането на кампанията, с цел обезпечаване на дейностите по нея, не е нещо фатално или трагично.

Основният проблем не е дори дали всички кандидати ще бъдат равнопоставени в хода на кампанията, въпреки, че това е фундаментално по отношение на зачитането на демократичните принципи. Практиката обаче показва, че понякога дискриминирането на даден кандидат се обръща в негова полза и във вреда на онези, които прибягват до удари под кръста. Примери от близкото ни минало не липсват. Да речем, когато попречиш на някого да стане президент, той идва като премиер. И прочее.

Най-същественото, обаче, е дали всъщност избирателят разполага с реални алтернативи, в които да припознае своето представителство. Практиката да се гласува за Х не защото го намираме за подходящ, а само за да не е Y, който е по-зле и от него, води до това, че Х и Y са величини, които са много по-близки една до друга, отколкото до интересите на избралите ги. Това, струва ми се, ще бъде и основната задача на г-жа Кунева – да докаже, че се кандидатира не защото мандатът й на комисар приключи или защото трябва да имаме президент, който говори английски (самото заиграване с подобно "преимущество" показва на какво ниво е политическият дебат в България), а защото може да предложи за развитието на страната нещо, което останалите опоненти не са в състояние да направят. Аз досега сериозен аргумент в тази посока не съм чул. Така, както и не разбрах какво получиха потребителите по време на нейния комисарски мандат. Много се радвам, че е била комисар и европеец на годината, но това е все едно да се радвам например, че Бербатов е голмайстор на Висшата лига, ако съм го ангажирал да изготви нов градоустройствен план.

И крайно време е да поставим по-високи изисквания пред хората, които олицетворяват или представляват нацията, от това „да не ни е срам от тях“. Защото подобен критерий, малко или повече, си е срамен най-вече за самите нас.

Снимка: news.bg

Преходни филми

2011-04-18T13:48:00.002+03:00

Милан Мартинов

Толкова е жалко да видиш собствената си мизерия отстрани. Всичките безумия на феномена наречен „Преход”: емиграцията, инфлацията, новобогаташите и стотиците провалени съдби. Това си мисля докато гледам последните два нови български филма - „Стъпки в пясъка” и “TILT”.

Филмите не са претенциозни – няма велика идея, ефекти, екшън или друг белег на холивудските продукции. И в същото време разказват нашата история. Историята, която започна преди 20 години и продължава да се развива и до днес. Толкова е правдоподобно, мило и родно, толкова познато. Това са си нашите истории. Може да не струват колкото холивудските ви продукции, но за нас са безценни. Смеем се на смешките – и те са си наши. Как ще ги разберете вие на Запад?! Какво знаете вие за презаписаните видеокасети, дублирани от най-уморения и монотонен глас, който сте чували?! Какво знаете за статуса, който лъха от БМВ 3-ка, с две врати?!

И българките филми за Прехода са като самия Преход – имат ясно начало, но краят е отворен. Всеки може сам да реши кога и как ще завърши историята. Но сценаристите са начертали такава реалност, в която „хепи ендът” изглежда неуместен. Колкото и да ти се иска да го има, подсъзнателно разбираш, че сивият цвят няма да бъде победен. Нашето „утре” е като нашето „вчера”. Артистите остаряват, героите се сменят, но чувството на обреченост е все там. Nice, а?!

Наистина, нашата действителност е доказателство, че нещата винаги могат да станат по-зле. Първо бяхме убедени, че по времето на комунизма всичко беше по-добре, после категорично заявихме, че преди финансовата криза си живеехме царски. Представям си след още 20 години – ще бъдем убедени, че Преходът е най-хубавото, което ни се е случвало, защото евентуално ще е свършил. Ще бъде в това минало, хубаво време. Голям феномен на нашата народопсихология – не обръщаме внимание на хубавите неща, докато не отминат и не ни застигнат по-големи тревоги. Тогава с умиление си спомняме за тях, убедени, че тогава (преди) сме били весели и безгрижни, а не черногледи и обречени каквито сме днес.

Отплеснах се. Темата бе за филмите за Прехода… или Преходът на филмите. Не съм сигурен. Важното е, че без да осъзнаваме и оценяваме българското кино се съвзема. Това е явен белег, че някак си и културата излиза от Преходния шок. Хубаво е като мутрите най-накрая изчезнат от ежедневието ни и се появят на екрана. Като експонат, който може само там да бъде съпреживян и видян. А иначе ние ще си останем черногледи и обречени. Хубавото е, че след двайсетина години ще можем да кажем – ей преди 20 години какви филми имаше. И животът беше по-добър, а сега…

Сега Преход. С главна буква, защото ни е важен и безкраен, като епоха!

СУХ РЕЖИМ ПО НАШЕНСКИ: Контрабанда на цигари

2011-02-09T01:24:00.002+02:00

Автор - Руслан Коларов

Наскоро по HBO „пуснаха” поредния шедьовър на Мартин Скорсезе. TV сериалът “Boardwalk Empire” разказва накратко историята на престъпността в Америка след „Сухия режим”. Както винаги симпатичен Стийв Бушеми, гърмежи, корупция, Ал Капоне, Лъки Лучиано, Мейър Лански и т.н. Накратко, филмът, меко казано, си струва гледането.

Сюжетът започва с лекция на ковчежника (и сериозен престъпен бос) на Атлантик Сити пред притихналата аудитория на местното въздържателно (и очевадно феминистко) дружество. Вечерта на същия човек приключва с наздравица, която той вдига за „неграмотните копелета” от Конгреса, узаконили „Сухия режим”. Режимът, превърнал Ал Капоне, Лъки Лучиано, Мейър Лански и „другите” в емблема на престъпността в целия свят.

И понеже, бележката взе да прилича на анотация от съботното издание на седмичната TV програма, е време да споделя болката си. Нека всички пушачи сложим ръка на сърце и си признаем: „Такава контрабанда на цигари имаше само в началото на Деветдесетте”! На всяко кюше в държавата се продават цигари без бандерол. И ако кутия с бандерол струва 5 лв., безакцизната е 3 лв. Трябва да си луд, за да си купуваш от скъпите. Да си призная, лично аз си купувам с акциз. По-нататък ще стане ясно защо.

Какво е контрабандата на цигари? Първият дежурен отговор на специалистите по данъци и национална сигурност е, че става дума за над 1 милиард лева годишно. Сериозна сума на фона на държавния бюджет. Миналата година приходната му част беше 17 милиарда лв. и, както образно ни обясни Дянков, разходната част, още преди корекцията, беше като „постна пица”.

Съществени в случая са две неща. Първо, парите от контрабанда на цигари са реални. Второ, те не влизат в бюджета. По-важно е второто обстоятелство. Важно е, защото няма нужда да се създават излишни проблеми. Ако тия пари влязат в хазната, после е голямо главоболие да излязат и да изпълнят фактическото си предназначение. Няма нужда да осчетоводява нещо, което няма нужда да бъде осчетоводявано. Това обстоятелство произвежда ония нашенски аналози на Ал Капоне. Но има и трето, още по-важно обстоятелство – имаме ли в момента съответните аналози?!

Според Бойко Борисов и Цветан Цветанов такива хора няма! След акциите на Цецо престъпността и босовете й според Бойко и Цецо изчезнаха. Кой – в чужбина, кой – в ареста, кой – където може! Ние и сега сме си „технически” готови за „Шенген” (според Бойко)! А, ако границата се охранява „технически” ефективно, контрабанда не трябва да има! Но контрабандата си процъфтява. Следователно и парите от нея са тук. След като няма престъпни босове, къде отиват тези пари?

Най-често срещаният отговор на специалистите е: С тях се финансират избори и партии. Коя партия управлява в момента? След „изтеклите” СРС-та стана ясно, че ръководителите на ГЕРБ се намесват директно в работата на Ваньо Танов във връзка с друг вид акцизна стока. Защо да не се „месят” и за най-бързооборотната – цигарите? Разбира се, вероятно парите са най-важното в случая, но има и друго явление още по-важно за връзката между контрабандата на цигари и изборите.

За разлика от контрабандата на бяла техника и храни, контрабандата на цигари изисква по-специфична дистрибуция. Дистрибуция от „по-уличен тип”. И тъй като не е необходимо подобна дистрибуторска мрежа да се създава наново, контрабандата на цигари „усвоява” директно съществуващи мрежи. Вътрешните мрежи за разпространение на наркотици на дребно. Така, заедно с безотчетните пари, властта получава и тактическо предимство в изборите. Подобни мрежи предлагат като атрактивен бонус и „контрола” над определен тип гласоподаватели – цигани и групи от зависими българи.

След като „обезглавиха” престъпността, а вътрешното разпространение на контрабандни цигари и дрога, както и мрежите за осъществяването му, са по-големи от всякога, логиката е очевидна – целият процес вероятно става с подкрепата и протекцията на управляващите.

Остава само очевидното официално да се обяви от ИК на ПП ГЕРБ. Защото, все пак, говорим за: Открито управление, гарантирано от ГЕРБ!

P.S. Не си купувам цигари без бандерол, защото не искам да финансирам предизборната кампания на неподходяща партия.

Колко са близки и колко са далечни Шопландия и Шотландия?!

2011-02-09T01:20:00.003+02:00

Автор - Петър Харалампиев -Бате Харо

Дойде време за нова среща с Бате Харо Критикаро-в хумор смешен,но и интересен, дори малко хапливий - може да се посмеете, но и да помислите: който има очи - да види, а който има уши - да чуе. Аз съм си човек народен простоват, затова простете, дето си пишем на жаргон диалектен. В мойто кратко есе правим алегория(леле к`ва засукана дума - как ми улезна у устата) с Шотландия, а Шопландия -такава държава нема (Дали?!)

Колко са близки и колко са далечни Шопландия и Шотландия?!

Мдаа, у наше село, па и у целата ни държава Шопландия сичко ни е наред.Некои я викат България, ама мислим, че България е свето име и е била преди години. Та днеска вече требва да и викаме Шопландия, щото кат ги гледам кви са вироглави,опаки и инат управленците наши-хептем са надминали по лукавост,хитрост и скръндзавиня, гяволи, далаверки и отдавна сложиха у задния си джоб не само данъкосъбирача и добродушния, но хитър Андрешко, а и сите Елин-Пелинови герои...

Та викам сичко ни е наред - не вервате ли?!

Ето даже си имаме наша шопландска джанковица препеченица, много по-убава от шотландското уиски (само да не попаднете на менте - щото зрението ви си отиде, или барем едното уше).
Ето сега у Шопландия щели да пущат новата и модерна магистрала "Люлин", кой е кат назе?! Ама у Шотландия имали много повече магистрали още от време оно и били много по-широки, по-скоростни, по-функционални и удобни, ще речете...
Абе манете ги тия скръндзи шотландците – от скръндзавиня даже не могат да откраднат от пътищата и инфраструктурата, пък
вижте ние как гепиме, па и никой не може(и не иска) да ни фане...

Ама казватете - у Шотландия има прекрасни средновековни замъци и крепости и благородни барони. Па аз че ви казвам - у Шопландия има още по-убави замъци и крепости, накацали по Бояна, Драгалевци, Цигов Чарк, Слънчев Бряг, Банско, построени от хазартно-контрабандо-митничаро-нагло-нарко- барони! Та къде у Шотландия имат такива "аристократи" барони -само у Шопландия си ги въдиме...

Викате, имали били шотландците футболно пръвенство интересно. А бре ей, аланкоолу, нашето е къде-къде по-интересно, па даже некой път знам предварително как че свърши мача и можем да спечелим бързи и лесни кинти, бе браточка...
Па кога у Шотландия че ги видиш целио отбор накъркани като свине рано сабалем, скочили на масите да друсат мазни гьобеци с разголени чалга принцеси по чалгатеките?! Та дори чалгатеки си немат у Шотландия горкичките, а некви тъпи клубове по голф, ръгби, гребане, бридж, парапланеризъм, биотуризъм, астронафтика - прости шотландски благородници и народ, та не знаят как да живеят, казвам ви...

Имали били шотландците у езерото страхотно чудовище -Неси, па ние у Шопландия си имаме колко сакаш чудовища - кога се напият "добре облечените бизнесмени" - по-големи чудовища от тех нема, сички са на "бело" и са "безсмъртни".
Па у Шопландия нашата полиция...ни пази, а шотландската вкарва за нула време бандитите у зандани и ич не ги пази клетите шотландци,така да знаете...
Ние сме яки мъжкари,щото едно време наще дедовци са носили потури и са имали ма..ри,па сега некои носат ниски,тесни дънки и имат-трънки, шотландците пък носат полички - като женички...

Така,дойде време за гайдите...Море да си кажем правичката имат страхотни гайди и гайдарджии у Шотландия, па и ние също имаме прекрасни у Шопландия, дори повече видове гайди и гайдарждии...
Такаам,а колко са близки и колко са далечни Шопландия и Шотландия?! Е нека секи сам помисли ,за да разбере...
Аз си пускам диска с родопски каба гайди и си наливам едно шотландско, малцово питие, па очите си затварам и се пренасам от Шопландия у Шотландия, после от Шотландия у Шопландия - отнесен от омайните вълшебни наши гайди и от питиета шотландски най-ухайни...

До нови срещи с ваш хапливий Бате Харо Критикаро!

НЕСЕБЪР(КАМЕ)

2010-11-19T19:22:00.002+02:00

Николай Паунов

В зората на демокрацията единствените, които търгуваха с нещо по улиците на Стария Несебър, бяха 5-6 художници (с академично образование), зачислени към Археологическия музей в града. С други думи, хем те придаваха някакъв артистичен облик на градчето, хем Музеят се подпомагаше от скромните им такси. Постепенно предприемчивите им домакини решиха, че освен от стаичките под наем, може да се припечелва кое с търговийка, кое с туйцък-онуйцък. И разрешителните, барабар с художниците, минаха от Несебърския музей към дирекция „Пазари” в Общината. Така тихомълком, без пазарлъци. Покрай картините се появиха антиквариати, сувенири, парфюмчета, сапунчета, баби Яги (смеещи се) и други ценни за туриста придобивки. Хилядолетният град започна все повече да прилича на ориенталските си побратими на оттатък Южната ни граница…
Новото хилядолетие пък се превърна в „Златния век” за несебърлии. Бумът на строежи по Черноморието, препирането на парици с хотели между 1-10 линия направи терените златни, а всякакъв вид разрешителни – безценни. С други думи – стана изключително важно кой ще владее Общината. Както е казал класикът: „ да ти кажа чистичката: има и за тебе, има и за мене. Народната да е жива”. Пък народната жива – на избирателите се позволи да си пристрояват както си преценят, да отдават стените си под наем на търговците, да поразширят без план легловата база. Важното бе да не се губят избиратели. А пък общината си имаше свой бизнес – нито тя пречеше на хората, нито те на нея. Е, от време на време ставаше по някой сакътлък, позастрелваха някой общинар, но икономическия растеж не се повлияваше, а туристическият поток не намаляваше…
Мина обаче „декадата на несебърското включване” и се оказа, че хилядолетният град е превърнат в такова бунище, че не ЮНЕСКО, ами и депортираните от Франция роми не биха си направили катуна там. Е, инерцията все още ще поддържа наплива, но това, което не намалее количествено, няма как да не се повлияе качествено. Драйфащите недорасли пияни британчета скоро ще бъдат най-престижните посетители. И логично ще си купуват водка, а не картини. За повечето от несебърлии ЮНЕСКО е като за контрабандист Европейският съюз – зло. Те нямат друго отношение към града си, освен финансово, в абсолютна стойност. Нямат грижа и за опазването му. Лятото си разхождат кучетата за дефекиране по уникалните каменисти плажове, децата им играят футбол в руините на Старата Митрополия… Нормално е да искат да бъдат извадени от ЮНЕСКО – те никога не са се чувствали като горди стопани на световно културно-историческо наследство – просто едни сезонни късметлии с геометрично нарастваща лакомия за повече и повече пари… Но хората са си такива, не можем да ги виним или да им се сърдим. А и сега си понасят последствията. Други са тука въпросите:
Кой ще потърси сметка за годините бездействие на институциите, довели до това, че нито Несебър е съхранен, нито хората са удовлетворени?
Кога ще стане публична информация какви средства са отпускани от ЮНЕСКО и как са били изразходвани през годините?
Каква е стратегията на държавата ни за съхранение на културно-историческото наследство и за следващите поколения (т.е. поне след мандата)?
И още много други питанки, които най-вероятно ще си останат риторични. Но докато тази ситуация продължава, да не се чудим, че българите предпочитат да почиват в Турция или Гърция, а елитните чуждестранни туристи по родното Черноморие се интересуват не от история и изкуство, а от гащи, пръстенчета, евтина пиячка и евтини жени…

Недостатъците на “Десницата” на Прехода

2010-07-13T21:47:00.001+03:00

Наследствени:
1. Всички лидери на Десницата на Прехода дойдоха от Комсомола и БКП. Независимо, че ненавиждаха тези организации, те без да искат ги копираха, поради липса на друг модел. Главното, което пренесоха със себе си в новите “демократични” структури от тоталитарните организации и което бе най-съществения проблем беше принципа за подбор и оценка на кадрите. Кадрите се подбираха според нивото на преданност към лидера, което доведе до изграждане на новите партии като семейно-приятелски кръгове.

2. Липсата на каквито и да е теоретични познания за политика. До 1990 г. в България не беше издавано нищо по този въпрос. След това се появиха книги, но никой не сметна за нужно да ги чете. Беше време за действие, а не за четене.

3. Изключително ниския социален и икономически статус на новите „десни” политици. Всички те влязоха в политиката с “панелите и трабанта” и съответно не можаха да излязат от този манталитет.

4. Надценяване на ролята на Запада в българският политически живот. Политиците от т.нар. ”десница” вярваха в Запада, така както комунистите вярваха в Москва. Вместо да работят за спечелване доверието на избирателите, лидерите се втурнаха по посолства и чужди столици да печелят доверието на Запада.

Придобити :

1. Въпреки легендата, според която СДС /като обобщен образ на „десницата на Прехода”/ през 90-те е водила неравна битка със БСП, (ново издание на Давид срещу Голиат), истината е, че през този период СДС се развиваше в една изключително благоприятна среда, която никога няма да се повтори. Двата основни проблема на всяка политическа организация, а именно как да стигнат посланията й до хората и как да се спечели доверието им, не стояха пред СДС. Оттам и се формира погрешната представа за същноста на партийната работа, която в представите на лидерите се свеждаше до говорене пред медиите и на митинги.

2. Пренебрежение от страна на партийните ръководители към собствените избиратели, породено от увереноста, че те ще гласуват винаги за тях. Оттук и изключително яростното посрещане на всеки, който се появи условно казано вдясно. Още преди появата на царя главен противник на така наречените „десни политици” не беше БСП, а конкурентни десни политически формирования или дори другите десни лидери в собствената им партия.

Илюзиите с които трябва да се разделим:

1. Илюзията, че десният избирател има илюзии.
Голият ентусиазъм и доверието от миналото никога няма да се върнат (във всеки случай не и за десницата). Изпариха се и илюзиите по отношение на Запада, днес хората имат много по-трезво и критично отношение към САЩ и ЕС. В този смисъл много странно беше например централна тема на предизборната кампания на Н. Беронов да стане енергийната ни зависимост от Русия. Антируските настроения не са на мода, дори сред традиционния десен избирател.

2. ГЕРБ ще се провали напълно в управлението и по такъв начин ще предостави на „Десницата” на Прехода нов шанс за завръщане във властта.
Е, БСП нали се провали в управлението? Възползваха се други – ГЕРБ, АТАКА, РЗС....

3. Западът ще подкрепя безрезервно „Десницата” на Прехода.
Видно е, че САЩ не само приемат БСП, но и ще разчитат на нея в бъдеще като гарант на своите стратегически интереси. Това е така, защото всяка една Империя се интересува повече от собствените си интереси, които могат да бъдат защитени на място от стабилни политически формации.

4. Със сполучливи предизборни коалиции може да се постигне нещо.
Коалицията между двата по-големи остатъка на „Десницата” на Прехода доведе до допълнителен отлив на гласове и пълна катастрофа на изборите поради това, че частите на “Десницата” на Прехода са помежду си големи врагове Това е следствие на годините яростни атаки, обиди и компромати между лидерите, което води до това, че гласкоподавателите на едните, никога не биха отишли да гласуват за другите.
По принцип сполучливите предизборни коалиции са нещо, което е изключително вредно и компрометирано. Тези коалиции оставят единствено усещането за откровена далавера с цел да се добереш до властта, унищожават политическото и резултата е маргинализиране на съответната партия. За да се създаде сполучлива предизборна коалиция първо трябва да има ясни политически субекти, с ценностни програми и стабилен електорат и второ коалицията, ако въобще трябва да я има трябва да бъде на ниво хора, а не партийни централи. Т.е. привържениците на съответните партии да бъдат обединени от идеята за коалиция и да се приемат помежду си.

5. Политиката се прави с пари. А нима не е така?
Тук трябва да внесем едно уточнение - преди да правиш политика с пари, трябва да си ги набавиш отнякъде. Точно това, съществуващата десница не умее. По отношение на парите, „Десницата” на Прехода беше и е на социалистически позиции - интересува ги разпределението, а не добиването им.

6. Доверието на избирателите може да се върне с една добра медийна кампания. Въобще значението на медиите се надценява много. Преди всичко медийната кампания изисква пари, но за да има пари трябва да се убедят потенциалните спонсори. Как? Чрез добра медийна кампания. Но за нея трябват пари… и кръга се затваря.

Преходът свърши! Криза е! Време е за развитие!

2010-07-13T21:46:00.002+03:00

"Развитие ще има, когато политическите партии са обединение на общности на ценностно ниво"

Автор - Петър Якимов

Разпадът на политическите сили на Прехода и най-вече на така наречените реформаторски партии в България изправя обществото пред предизвикателството за цялостно преструктуриране на политическото пространство, отвъд основните теми на годините след 1990. Оформилата се като следствие от промените олигархия се опитва по всевъзможен начин да задържи общественото си положение, което е постигнала през последните 20 години, чрез всевъзможни политически лидерски партии, подкрепени финансово и логистично от различни кланове на бившите комунистически служби.

Поколението политици на Прехода в България прави всичко възможно да оцелее и да остане в политиката. Те са готови да рискуват всичко, дори и собствената си представителност, парламентаризма и държавността. Интересът им е ниска избирателна активност, като по този начин се надяват чрез твърдите ядра и купуването на гласове да бъдат отново преизбрани. Това означава, че този политически елит е извън реалността, в която се намира България – членството й в Европейския съюз.

Сегашният политически елит, роден основно между 1945 и 1970 и възпитаван във високите идеали на социалистическия морал, не желае и най-важното, не може да произведе алтернатива и по-добра политика. Няма никакво значение дали се провъзгласяват за леви, десни или центристи. Кризата е в откровената некомпетентност и нежелание за спазване дори и на елементарен политически морал. Тази криза излиза извън рамките на обикновена политическа криза, тя е криза на ценности и идеи и се превръща в хронична, като с това се обрича българското общество на обикновено оцеляване и липса на всякакъв просперитет.

Доказателство за това е, че всички правителства, управлявали досега, не променят лениновия принцип за управление на държавата чрез укази. Факт е невъзможността на представителите на „десните” партии да формулира ясен и алтернативен управленски проект и залитането им в лява и популистка реторика. Факт е, че и в момента държавата продължава да се управлява не чрез законите /добри или лоши няма никакво значение/, приети от Народното събрание, а чрез всевъзможни правилници и наредби често противоречащи на самите закони. Факт е също така, че тези правилници и наредби се пишат и приемат от никому неизвестни и неизбрани от никого, чиновници. Тази генерация от политици са неспособни не само да създадат, но дори и да препишат добри практики от утвърдени демокрации.

Какво представлява българското общество в момента:

Активните граждани на България са отблъснати да участват под каквато и да е форма в политическия живот.
Решенията се взимат от активни групи, които в по-голямата си част са маргинални или икономически неактивни - масово гласуват икономически неактивните пенсионери, маргинални групи на местните пияници, хората живеещи на социални помощи, безработните, неграмотните или пък ромите.
Активните икономически хора на млада и средна възраст, в миналото основно ядро на промяната, не желаят да имат нищо общо с политиката.
Липсва политическа алтернатива на олигархията с комунистически корени, управляваща България.

Какво е решението?
Икономически активните хора да осъзнаят своя общ интерес и се завърнат в политиката, като с това действие създадат предпоставки за появата на политически формации, обединени на база ценности.

Как да се постигне това?
Чрез изграждане на общности от икономически активни граждани, основно родени след 1970 г. на базата на определени фундаментални ценности, споделяни осъзнато или неосъзнато. Тези общности би следвало да бъдат авангард на поколението, можещо да промени България. Общностите би следвало да бъде идеен генератор и пропагандатор на десни, леви или либерални по своята същност ценности.

Със сигурност може да се твърди, че реална промяна в България няма и не може да има, докато икономически активните хора не осъзнаят своя общ интерес, че за да има развитие, те трябва да са представени политически. Със своето завръщане в политиката ще се създадат предпоставки за появата на изпълнени със смисъл политически формации – леви, десни, центристки, националистически, либерални и социалдемократически.

За да се стигне до нормализация на политическия процес обаче, на българското общество предстои да премине своя Рубикон – еволюционното отпадане и слизане от политическата сцена на поколението на 20-годишния Преход.

Болен здрав носи!

2010-07-07T01:23:00.004+03:00

Гостува: Милан Мартинов

Обикновено ние българите много се гордеем със способността си да се присмиваме на всичко. Най-много се шегуваме с най-лошите неща. Затова не е изненада колко шеги и забавни истории можем да разкажем за доктори, болници, медицински сестри и всичко останало, свързано със здравния сектор. Новият ни ресорен министър само дава още поводи да развихрим въображението си. Седмица след като Анна-Мария Борисова пое Министерството на здравеопазването прочетох и първия виц свързан с това – „последните 20 години ни убеждаваха, че здравната реформа се прави за пациентите, а сега ще се прави направо от пациент”. Много сладко. Усмивката е неизбежна.

Всичко е наред, докато си здрав. Защото е публична тайна, че в България здравеопазването от много време е на такова ниво, че само ти остава да се помолиш „на теб да не ти се случва”. Но човешката ни същност не оставя въпрос, че рано или късно ти или някой близък ще попадне в бездушните сгради наречени болници. И тогава няма да ти бъде смешно. Никак даже.

Умът ми не побира как е възможно да се примиряваме с нещо, от което пряко зависи животът ни. В крайна сметка тук не става дума за дупки по улиците, корупция в съдебната система или дори за некомпетентни политици. Става дума за нашия живот. Защото човек и добре да живее, все някога влиза в болница. А там е страшно.

Линейки, които не идват десетки минути на адреса, от който си ги извикал. Когато стигнат, се оказва, че нямат необходимата апаратура и/или медикаменти. Ако не дай си Боже пациентът си е позволил да се обездвижи, следствие на тежкото си състояние и живее на висок етаж, се оказва, че няма кой да му помогне да стигне до колата на „Бърза помощ”. Шофьорът на линейката невъзмутимо ще заяви, че това не му е работа. Ако имате късмет, може да го убедите с „някой лев” да помогне, но ако просто го мързи, не ви остава нищо друго освен спешно да намерите някой комшия. Ако се окаже, че е делничен ден и всички са на работа, в крайна сметка вината е ваша – трябвало е да изберете по-удобен момент!

Ако успеете да стигнете до болницата там ще се сблъскате с нови предизвикателства. Доктори, сестри и санитарки ще ви накарат да се чувствате максимално неудобно, че ви е хрумнало да се чувствате зле. Чакане пред кабинети, липса на информация и какво ли още не. И понеже всеки, озовал се в такава ситуация, неизменно започва да се чувства безпомощен, е готов да даде всичко, което има, само и само да получи малко човешко отношение. Най-често това се изразява в няколкостотин лева „на ръка” за екипа, който го лекува.

Оставането за няколко дни в болница се явява допълнително наказание. Обикновено в стая са настанени между три и четири човека, тоалетната е в края на коридора, а хигиената е мит.

Изключенията в картината, която ви разказвам, са стотици. Безспорно има лекари, които не заслужават да ги приобщаваме към масата; сестри и санитарки, които въпреки жалките си заплати успяват да запазят човещината си; дори сигурно има линейки, които стигат навреме. Но това са само изключения. Всички знаем каква е реалността. Състоянието на здравеопазването в България е критично. Толкова критично, че и здрав човек ще се разболее. Знаем го, но се примиряваме.

Вече никой не вярва в „здравната реформа”. Напоследък все по-малко вярваме и на обяснението, че ниските заплати в сектора са причината за лошото отношение към пациента. Оказа се, че много доктори имат добри доходи за българския стандарт. Това безспорно е хубаво. Но не променя общата картина. Болниците са в окаяно състояние. Само като си помисля, че опитът, който съм натрупал е от София, мога само да си представям какви са болничните заведения в провинцията.

Всъщност темата за българското здравеопазване е огромна. Можем да изпишем и разкажем милиони потресаващи истории. И въпреки това продължаваме да се примиряваме, да цъкаме с език и да изричаме заклинанието „да чукам на дърво, това да не се случва”. Но много по-голям е шансът то да се случи. Крайно време е ясно да заявим, че със здравето на хората НЕ МОЖЕ да се прави компромис. Доказахме, че обществото е готово да се примири с много неща: и с ниските си доходи, и с ежедневните неуредици, и с несправедливостта, в която живеем, но не можем да пожертваме здравето и живота си. Защото в капана на неосъществената ни здравна реформа се хванати всички – и лекари и пациенти. Или трябва да намерим най-доброто решение за всички, или да се спасяваме по единично. Струва ми се, че последните 20 години правехме второто.

А проблемът не е мой или твой, на лекар или на пациент. Той е общ. Можем да обвиним здравните служители, но те страдат от недъзите на тази система повече и от пациентите. Защото живеят с нея всеки ден. Крайно време е да намерим изход от тази безизходица, защото прословутото ни чувство за хумор може да ни помогне да не полудеем, но няма да ни помогне да оцелеем. Не и с такова здравеопазване.

ОБИКНОВЕН ЦИНИЗЪМ

2010-07-02T01:36:00.002+03:00

от Николай Паунов

Кое е най-важно за свободното придвижване на хората в инвалидна количка? Архитектурна достъпност, скосени тротоари, адаптиран градски транспорт, рампи в обществените сгради, по-малко паркирани автомобили по тротоарите...? Разбира се, разбира се! Но за много от тези хора всичко това е без значение. Защото почти никога не напускат леглото или стаята си. От света навън ги делят някакви си 20-30 стъпала. А понякога и по-малко. Който е опитвал да носи човек в инвалидна количка по стълби обаче, знае какво усилие коства това. Особено когато има завои и стълбището е тясно. И 10 помагачи да се съберат, няма как да се включат повече от един-двама. Просто няма място за повече. Така всяко посещение до болницата дори за рутинно изследване, пази Боже пък спешна нужда, се превръща в предизвикателство и изпитание, за което всички се подготвят (психически и физически) с дни. Да не говорим за стреса, който човекът в количката изживява. Така че когато ние в тези дъждовно-прохладни приятни летни дни излезем да се поразходим в парка, си струва да се замислим, че за много хора паркът е дървото, което се вижда през прозореца. Струва ми се дори, че имаше подобен клип преди време – някаква кампания за болни деца.
Не знам много за хората с увреждания. Или със специални потребности. Или със специфични умения. Каквито и евфемизми да използваме, значението е същото. Имам само наблюдения. От близо. Обаче знам, че проблемът с излизането им навън не е неразрешим. Той е даже много просто разрешим – като повечето сложни проблеми. Измислени са различни устройства, асансьори, подемници, рампи – повече или по-малко скъпи. Предлагат се дори в цветови тонове, съответващи на интериора. Дизайнерска работа един вид. Има обаче и по-прости и практични механизми, без всякакъв лукс – преносими устройства за изкачване на стълби, на батерии, за които се захваща количката. Просто, удобно и практично – може да го поберете и в колата си даже. Защо тогава ви занимавам с тази тема – да си купуват устройствата и да излизат на разходка с количките! Обаче...
Че държавата е в криза и пари няма за нищо и никого, го слушаме като водеща новина от всяка информационна емисия. Да очакваме държавата да отдели средства за устройства за инвалидни колички, за да могат хората с увреждания да не бъдат затворници в своите стаички без присъда и без право на обжалване, не си го и помисляме. Ще помогнат близки и роднини (който ги има) и така ще се реши проблемът. В крайна сметка става въпрос за едно крико-подобно приспособление, вярно, на батерии, ама не е, да кажеш, космическа совалка. Оказва се обаче, че подобно устройство, като това например - http://paragongr.com/product_info.php?cPath=41&products_id=119, се предлага на цена от 9950 лв.!!! Няма грешка - http://beauty.market.dir.bg/product.php?pid=100000&mid=3073. Бегъл поглед в обявите за автомобили показва, че на такава цена можем да станем горди собственици на, забележете, джип Lexus, производство 2001 г.! http://nfs.mobile.bg/pcgi/mobile.cgi?topmenu=2&act=4&adv=21261954091008564&f1=details. На фона на екстри като „навигация с монитор тъч скриин, автоматик, климатроник, борд компютър, автопилот, черен кожен салон, ел. седалки с нагреватели, ел. стъклен шибидах, стерео CD, фабрични тъмни стъкла, автоматични фарове, аларма, ел. пакет, ABS, лети джанти 18', вси4ки консумативи са сменени, напълно обслужен”, ще преглътнем някак си факта, че е с десен волан.
Не можем да преглътнем обаче цинизма от разбирането, че най-добре се печели от човешкото нещастие и страдание. Към 2010 година, в страна-член на Европейския съюз, каквото и да значи това. Дори Ал Капоне, прозрял, че най-добре се печели от човешките слабости, носещи наслада – в онези времена хазарт, алкохол и проституция, изглежда е проявявал по-хуманно отношение. Още по-непонятно е защо в период, в който сума ти машиностроителни предприятия намаляват производството или хлопват кепенците, не може в България да се произвеждат такива приспособления на нормални, пазарни цени – в интерес и на бизнеса, и на хората с увреждания. Защото себестойността на подобно устройство едва ли е повече от 500 лв. Сложете още толкова за маркетинг, лицензи, данъци и пр., пак се получава цена, 10 пъти по-ниска от тази, на която се предлагат. Тогава?! Нямам обяснение. Просто на никой не му пука. Пука им само когато има някакъв обект за откриване и можем да се видим „по телевизора” и „у вестника”. ПР му е майката – усмихнати, щастливи, здрави и благодарни хора. А не измъчени, изнервени, депресирани, вечно искащи и вечно недоволни инвалиди! Такива да си стоят вкъщи и да гледат телевизия: красиви репортажи за усмихнати, щастливи, здрави и благодарни хора...

ПОЛУИСТОРИЧЕСКА РАЗХОДКА БЕЗ ЛОДКА КРАЙ ДОЙРАНСКОТО ЕЗЕРО

2010-06-30T13:11:00.002+03:00

Александар Омегов

Наскоро в страницата Dojran Renaissance във фейсбук се появи съобщение, че на 10 юли ще бъде откриването на туристическо-развлекателна пътека Дойран-Палюрци. В съобщението се обяснява, че на тези места в близост до Дойран, по времето на Първата световна война се намирала главната линия на Солунския /Македонския/ фронт и тъкмо там е издигнат паметник на войниците от 22 английска дивизия. Всичко това, било част от голям проект, който да разкрие фронтовите окопи, съоръжения, паметници и т.н. Щели да идват туристи, да гледат и да цъкат с език. Разбрахме, че за тази цел, били отделени от Нейно Величество поне 200 000 паунда, а логистично помага английския контингент на КФОР, музей щели да правят, чудеса от храброст и така нататък. До тук добре.
Но продължението липсва.
Паметникът на 22 английска дивизия, напълно унищожена през горещите есенни дни на 1918 г. от…. вятъра може би, е издигнат на мястото, където са се намирали окопите, бункерите и жилищата на 35 000 български войници и офицери от 7 полка на 9 пехотна Плевенска дивизия. В последния бой, от една бригада /2 полка/ на същата тази 22 дивизия се връщат 19 души почти всички тежко ранени. За 3 дни от 16 до 18 септември 4 английски и 2 гръцки дивизии, артилерийски полкове и др. подкрепления, общо около 220 000 души атакуват единствената българска дивизия и губят 11 763 души срещу 494 български герои. Само на 10 метра от въпросния паметник на 22 английска дивизия тъне в руини един друг Паметник – Извор „Цар Фердинанд” в памет на героите от 34 пехотен Троянски полк, загинали през същата война. Какво са правили там тези хора от троянско, плевенско, свищовско? Защо на тези спокойни българи им е трябвало да си оставят семействата, нивите, лозята за да гният 3 години в окопите? Защо са воювали? Какво са правили по тия чукари на 500 км. от дома?? Както казват немците, забравеният в смъртта умира втори път. Точно тази цел преследват „независимите” македонските власти вече второ десетилетие. Оправдано. На всеки подобен български войнишки паметник пише защо и за какво е загинал съответния войник. „За свободата на поробените братя македонци”, „За спасението на брата роб”, за „Освобождението на Македония” и т.н. и т.н. Днес „брата роб” отново е роб, но по собствено желание. Роб на догмите от титово време, роб на новите „антички” догми, роб на собственото си комплексирано съществуване.
Нека обаче да оставим „брата” да се къпе в античко самозаблуждение за да забрави никога несъстоялата се свобода.
Умрял ли е героят българин втори път в кабинетите на българските политици? Или е умрял за да не „обидим някой”, „защото сме европейци”, защото има „некои съображения”, както казваше генералния секретар. Какви герои, какви гробове?! Като едни истински европейци, ние подкрепяме безрезервно за НАТО и ЕС убийците на спомена за героя. Какво там значи някаква си личност, някаква победа, пушки, окопи. Че ние да не сме милитаристи? Ние слагаме цветя в пушките, правим от мечовете плугове. Но забравяме, че вече 20-та година орем нивата на тези, които запазиха мечовете си.
Не един и двама ни убеждават, че когато Македония влезе в НАТО и ЕС ще се решат всички проблеми, ей така, от самосебе си. Ще почнат да никнат като гъби след лански дъжд паметник след паметник, спомен след спомен. Невидима ръка от Брюксел ще махне с магическа пръчка и ще се събудим на 19 април 1941 г. Ще потекат реки от български исторически мед и патриотично масло по друмищата и чукарищата на бившата югославска република Македония. Само че, когато България влезе в ЕС, медът изведнъж се оказа захар и вода, а маслото – палмово.
А дотогава, съюзниците от мъгливия Албион, френските революционери, сръбските четници и който си поиска, ръка за ръка с античките дегенерати ще газят, ще тъпчат, ще правят нови и нови пътеки през българското историческо наследство.

Гладни идеалисти или „сити” непукисти?

2010-04-24T12:06:00.003+03:00

от Николай Паунов

Повод за тези разсъждания е едно хубаво есе на Любо Дилов за арменския геноцид http://www.facebook.com/?ref=logo#!/note.php?note_id=10150152616230461&id=199109459553&ref=mf. И понеже всяка година се надигат „скрити вопли на печален странник” по тази тема, които естествено остават без последствие, нека да си кажем ясно някои неща. Спорът за арменския геноцид отдавна не е исторически, а политически (то ние и за турското робство по нашите земи имаме спорове дали не е било някаква оригинална форма на етническо многообразие, а какво остава за съпричастност към трагедията на други народи). И ако все пак за българската историческа наука има някакви съмнения по въпроса, а и потребност от запълване на празнините, има достатъчно механизми за неговото доизясняване – извори, източници, изследвания и изследователи. Да направят и една международна конференция в София, с участието на чуждестранни учени, както и на арменски и турски историци. И това няма да е малък знак. Обаче надали е нужно. Историята не е толкова далечна – за век време нито родовата памет, нито историческите източници могат толкова да избледнеят.

Така че на ход са политиците. Ако им стиска. „Атака” 7 пъти била предлагала проекти за декларации или решения в предишния парламент. Не били приети. Ами много ясно – от тях каквото и да дойде като предложение по темата, не седем, ами 70 пъти по 7 да се направи, няма как да бъде прието. В сегашния парламент обаче „Атака” са от мнозинството. Декларация може да бъде приета без проблем. Обаче нещо не я предлагат. Излиза, че е лесно да си ербап само в опозиция.

Историята често прощава грешките на смелите, но рядко мухльовщината на нерешителните. Затова, вместо да си избърсват ръцете с ДПС, което, къде с основание, къде не, е станало основен пешкир за елементарен политически популизъм, нашите депутати да заемат ясна позиция. Да кажат – истината за Арменския геноцид е такава и такава. Не ни стиска да го признаем, защото, подобно на СССР спрямо Катин, Турция е съмнително болезнено реагираща по тази тема. Последствията спрямо страната ни ще бъдат влошаване на политическите и (най-вече) икономическите отношения, което според прогнозите ще доведе до загуби за икономиката от еди-колко си милиона. Криза е и не ни е приоритет историческата истина в този момент, приоритет ни е реалната икономика. Честната позиция, макар и нелицеприятна, изисква повече усилие, но притежава и повече достойнства. Иначе продължаващото гузно мълчание и ослушване може да донесе единствено презрение. От всички страни.

Размислите на един интернет воайор

2010-04-16T13:44:00.002+03:00

Гостува ни Цецо Колев – търговец на автомобили

Здравейте всички! Поогледах се, поуслушах се пък си казах: Я чакай и аз да драсна нещо в този блог. Та нали сега са модерни електронните писания. Стигат до повече хора, докосват се до вътрешните им стълкновения директно - така да се каже, само няколко щраквания на мишката (не оная мишка, а тая с електронното сърце) и готовоо!
Та хващаш значи „мишока” и посредством едни дяволийки, наречени търсачки и разни други програмки, започваш да сърфираш из интернет пространството. Опааа! Забелязахте ли какви модерни думи само: СЪРФИРАШ, ИНТЕРНЕТ ПРОСТРАНСТВО, ПРОГРАМИ. А има още: КОМПЮТЬР, ЧИП, МОБИЛЕН; или пък: ХАКНЕШ, КЛИКНЕШ и мно-о-о-го други такива интересни чуждици, които сме свикнали да употребяваме всеки ден и вече не ни правят впечатление.
Дааа! Та тъй значи. Ще си кажете: Тоя май живее с поне двайсет години назад?! Щом за него това е модерно?! Ама ще ме извините, такова ми е поколението. На него се падна май да проследи целия този така наречен „преход”, дето се вика: бяхме пионерчета, пък не станахме комсомолци!
Е, аз ще си взема забележка и ще се върна отново към „мишока”. Та както си местите, галите, мърдате, потърквате, побутвате, поплясквате, потупвате и т.н., не какво да е друго нещо, а „мишката”, отнесли се в кибер пространството в отваряне на разни прозорци, прозорчета, врати, долапи, икони и всевъзможни сайтове, дали сте се замисляли как все повече и повече, по някакъв необясним начин сте станали зависими от някаква интернационална „СХЕМА”. Да с големи букви, защото ТЯ наистина е голяма, ама много ГОЛЯМА. И за да разберете за какво точно говоря ще се обоснова. И така значи, стигнахме до схемата. Първо искам да уточня, че не казвам за ,,СХЕМАТА”, че е непременно лошо нещо. Но пък за сметка на това казвам, че е глобално нещо! Не казвам за НЕЯ , че е хубаво нещо, защото смятам, че е подлъгващо демократична! И за да изясним и я легитимираме, не само като я наричаме „нещо”, ще ви кажа за какво, аджаба, става въпрос. В момента, в който включите компютъра и влезете в интернет, вие вече сте в играта-а. И тук ще отворя една скоба, за да кажа: не че досега не сте били постоянно он-лайн, все пак имате мобилни телефони, а някой (като мен например до скоро) и по два три броя, дебитни и кредитни карти, а от скоро и паспорти с метрични данни, за по-кратко джаджи с чипове, но за това по-късно в писанието. Влизате си значи в някакви сайтчета, ровите си из някакви форумчета, сваляте си торентчета, чатите си с приятелчета и по някое време си викате: я да видя какво став във Facebook, МySpace или няма значение коя друга социална мрежа, така де, да видите какво правят приятелите. Я, Пешо е ходил на риба, глей к`ъв сом е хванал! Охо-о, Петя е била в Египет. Много яки снимки!!! Жоро и Вили имат щерка. Много е готина и сладка!
Е, някой ще попита та какво лошо и толкова странно има в това! И аз ще отвърна: ами-и-и ... нищо, само дето като пишете и публикувате снимки с приятели или с децата си, нали се сещате, че и някои, не чак толкова добронамерени, люде също виждат и четат публикуваното от вас! Да, ама нали мога да ги блокирам, ще кажете. Да, ама колко от вас го правят? И кои точно са те – знаете ли? Може би „непознати” или ДАНС! ЦРУ! КГБ! МИ -6, ако щеш! ...Добре-е...! Въпреки че за последните съкращения едва ли има блокировки. Все пак тия сайтове са си техни (извинявам се, според мен). А познатите доколко ги познавате? Става въпрос за това, че когато човек е в интернет се отпуска, става по-доверчив, пише по-освободено, комуникира дори с напълно непознати все едно са приатели от сто години. Има дори неща които приятели, когато са заедно, не си ги казват в очите, а като са в чата, все затова се говори. Незнам, може би, защото не си виждат израженията, мимиките, жестовете, пък и винаги, ако се обърка нещо, може да мине за шега, НАЛИ!!!
По дяволите, мамка му!!! Днес си пазаруваме, пишем си, обсъждаме, сваляме се, женим се, живеем чрез мрежата, дефакто ние сме част от нея. Днес ни сложиха чипове и в паспортите, а след някоя друга година ще ни сложат и в главите. Претекста е, разбира се, че така ще ние по-мобилно и удобно и то ще си дойде естествено като чиповете в паспортите! Или днес се разхождаме с антени на колите и телефоните си, а утре с антени забити в задниците, ами да, за по-добър обхват.
Какво да правим!? Светът се развива, т.е. технологиите. Та нали към това се стремим! И не мисля, че някой в края на краищата е виновен за нещо. Нали знаете старите български поговорки: „Кой каквото прави на себе си го прави!” или „Каквото си го направиш сам и Господ не може да ти го направи!. Става въпрос за това, че в стремежа си да се развиваме и да сме в крак с модата и с техниката, се вкарваме сами в оная СХЕМА за която по-нагоре стана въпрос. Да приятели, това е схемата на глобализацията, на там вървим!!!
За сега чао и на който му е било интересно ще има продължение, а за другите: е съжалявам, че загубиха пет минути от „свободния”си живот за да прочетат това!
P.S. – И не забравяйте за антенките!!! Шегичка!!!

Какво ни учи модерното кино - християните са кръвожадни талибани, а Александър Велики е плачещ гей. А дали е така?!

2010-04-14T00:14:00.001+03:00

Гостува: Петър Харалампиев - Бате Харо

Дойде време за нова среща с Бате Харо Критикаро! Бех решил да не избързвам толкова, ама ходих на съвременно кино, дето представя уж историческа действителност, па и от времето на разпада на великата Римска империя - да, точно така, за филма „Агора” говорим. Та ...едвам издържах до края, па се провокирах и реших да споделим малко мисли критикарски. Явно некои от модерните кино-сценаристи и режисьори 'ептем са изгубили вдъхновение, та прибегват до напълно противоречиво представяне на историческата действителност.

От филма се разбира, че кротките по-принцип ранни християни, са всъщност едни талибани-ама какви талибани,ей! Даже чалмите им талибански. А пък хрисимите отшелници монаси - леле майко. Те па се оказаха некви кръвожадни кръволоци с безумни очи, фанатизирани умове и яростно жадни за кръв. А па 'сите вкупом християни са диви вандали - трошат наред, громат, грабат, бият, насилват, псуват, обиждат непристойно, убиват с камъни, подпалват библиотеки, изгарят хора на клади, а аутодафето на средновековната католическа инквизиция е скромно подобие на техните ужасни вакханалии в Александрия!

Гледам и не вервам ни на ушите си, ни на очите си! Какво би си помислила некоя накипрена кифла или чалгослушаещ юнак – дето нивгаш не е задълбавал у историята, хеле па у верски и религиозни въпроси:
"Т`ва ли е, такава ли е била историята, за това ли е толко тъпо да си християнин?! Аха, е сега ми светна - тия злобари християните кви са задръстеняци и талибани, и изкуфели, та за тва требва да си стоим колко се може по-далече от Бога, Църквата и ред други морализми"!

И мислейки в таа насока, веднага се сещам за един друг модерен "исторически" филм за Александър Велики. Там поне що-годе беха уцелили момента с баталните сцени и завоеванията. Ама горкият Александър...

Там той - най-големият и прославен световен пълководец, най-храбрият и достоен боец в историята, завладял почти целия цивилизован свет - Александър Велики, е представен като вечно мрънкащ, неуверен неудачник, вечно хлипащ и плачещ гей, на когото майка му му дърпа ушите, подпляска го с шамари, унижава го и го заплюва в очите, и единствената му утеха са нежните устни и ...задния двор на любимия му мъж!!! Целата фабула едва ли не се върти около задния двор на Великий Александър - каква гротеска!
Та така, многоуважаеми приятели, не е лесно да гледаш модерни "исторически" филми.
Добре, че все още не всички младежи са метросексуални, добре,че все още некои четат исторически и археологически книги и добре, че все още си пазим у видеотеката старите, класически и немодерни филми.
Аз сега си пускам стария филм „Спартак” с Кърк Дъглас.

Та до нови срещи с ваш скромний Бате Харо Критикаро!

ОТ ЗЕМЯТА НА КРАЛИЦА ВИКТОРИЯ ДО СТРАНАТА НА ПИЦА ВИКТОРИЯ

2010-03-23T00:04:00.001+02:00

Гостува: Петър Харалампиев - Бате Харо

Предварително да се извиним на аудиторията - аз пишем умишлено на шопско-софийски жаргон, оти ми писна...Па и искам да съм по-различен, по-земен, по-простоват и ич ми не дреме, па ми и не пука - оти съм си чадо на Шоплука и ми викат Бате Харо, па тука си пишем като Критикаро.

Провокиран от фрапантните (на моменти) разлики в отношението, битието и поведението на людете ,които живеят и работят в Лондон и София реших малко да по критикарствам с шопски неделикатен размисъл: "Е па оти така бре?!" Нека се не приема буквално, че пишем за пица Виктория – идеята ми е по-обща и касае един манталитет, нагласа и андрешковщина на мнозина синковци на милата ни родина,която ни дърпа у Ориента, а не ни води у Континета...

Та така - на скорошната ми визита у земята на кралица Виктория - мъгливият, горд Албион, се сблъсках директно с полу-шока на мешавицата разнокултурна, но и долових чудесно завета на аристократите британски - пазейки традиции гигантски. Та у земята на кралица Виктория - независимо дали си блед английски лорд или млад кандидат ръгбист, дали си хитър индонезийски търговец или загорел латински мачо, или карибски вуду магесник, винаги на устата ти има усмивка и дори прекалено често излиза "Плийз, Екскюз ми, Тенкю, Уелкам сър"- ама не както наш бай Ганю тълкува тенкю у вица (че му е тънко парчето диня).

Що става у страната на пица Виктория (кой ли "Знайко"именува тъй уж луксозен ресторант) обаче?! Я има усмивка, я не. А па кога ти се усмихне, се едно ти се хили ехидно у сурата, или е със смръзнала се разкривена "усмивка"...Та по нашите географски ширини не на сервитьора, а на клиента се налага постоянно да се моли, подвикнува и да вика "моля, извинете, благодарим..." та дано белким се усети и го навести свъсеният персонал - та да му донесе порциона! Като казах порцион, па се сетих - леле к'ви големи, препълнени, вкусни и красиви манджи ти носат дори у пъбовете у страната на кралица Виктория. Порционът у по-елитните ресторанти е още по-умопомрачаващ и за лакомници - направо угояващ. Сандвичи, дюнери, квото се сетиш- все в големи, красиви, подредени, апетитни порциони... То има и у некои нашенски кръчми такива баш убави манджи, но на повечето места, еле па у по-елитните, масово се забелезва сваляне на грамажа, но за сметка на тва - качване на цента - хитро! Е па нали сме у криза, че речете - е баш така си е. Ама си мислим, ако малко понамалат цената и дигнат порциона - дали па нема ненаситния и ненаял се извечно българин по-честичко да подпивнува и похапва та и повечко парички да оставя и бакшиш да дава?!

Лично аз търсим отдавна и много редко попадам на такива заведения у земята на пица Виктория. Ама па като ги намерим - все по-често се заседявам и по-големи обороти правим, че и дружина сбирам с мене, веселба да има и харно да ни бъде. Нейсе, нали все пак тука имаме ракийка, а у Албиона бренди и уиски къркат. Ама жално ми става напоследък - цената на ракийката ни достигна европейските, ама качеството спадна толко много, че вече не знам каква ракия да си поръчам,заради прекалените есенции-чудо. Обаче у земята кралска много скъпо бе, ама много. После си викам - е па как нема да е скъпо, като само у Лондон се изсипват годишно над 40 милиона туристи и харчат яко, като за последно. Все пак столица на британската империя - земята на кралица Виктория е това... За жалост ние живееме все още в земята на пица Виктория - улиците ни имат толко много дупки, гаче война сме скоро водили, пътните табелки могат да те закарат на съвсем друго место от това, към което си се запътил. Остава ми обаче успокоението, че в нашата София все пак има много стари, културни забележителности, откриват се все нови и нови. Витоша е наблизо, паркове имаме - сиреч има потенциал за много по-силно и активно развитие на природен, културен, шопинг туризъм... Ама тебва да спреме да хитруваме на дребно, да се примиряваме и да се оправдаваме. На всеки всичко му е криво и от всичко разбира - да ама не (както казваше един побелял чичко от екрана преди време). Има една народна поговорка: "Кой каквото си направи, нема кой друг да му го направи". Е те за тва мислим, да се стегнем и да си правим по-хубав живота, па кой както иска така да си го прави.

Айде със здраве, че много се разприказвах, та ми пресъхна небцето - време е да продължим с търсенето на мезето. До скорошни срещи, малко смешни и леко горещи с писанията на Бате Харо-Критикаро!

Как се прави благотворителна кампания - кратък наръчник

2010-03-21T20:07:00.004+02:00

Николай Паунов

Изберете патрон на кампанията – в България има 2-3 рейтингови личности, които са патрони на всякакви кампании. Вероятността да откажат на поканата ви е минимална, защото помежду си те също се конкурират за имидж и популярност.

Изберете „лица” на кампанията. При лицата изборът е по-обширен. Те са около 20. Участвали са в повечето реалити формати, пеят, танцуват, оцеляват, могат да бъдат жури на каквото и да е. Гостували са във всички сутрешни, обедни и вечерни предавания. Най-вероятно вече водят собствено шоу или поне рубрика. Известни са с първите си имена и формата, от който произхождат, вместо фамилия. Гордеят се с нещата, които не знаят. Почти нищо не ги интересува. Децата ги обожават.

Популяризирайте кратките номера за изпращане на смс-и в подкрепа на кампанията. Каузата не е страшно да се забрави, но телефоните - фатално! Не надценявайте интелигентостта на зрителите! Нека лицата на кампанията изпращат смс-и в ефир и многократно да се питат един друг: „Ти изпрати ли вече смс? – Изпратих няколко, но сега пак изпращам. Виж, много е лесно”.

Намерете медийни партньори. Заложете на телевизии, които са последователни към своите зрители: ако вечерта са излъчвали кеч, на сутринта провеждат дебат за насилието в училище. Ако вечер налагат опростачващи чалга-предавания, сутрин умуват защо децата вече не знаят кой е Вазов. Ако представят реалити, в което човешкото достойнство бива унизявано по всякакъв начин, осигуряват интелектуалци, които да обяснят, че това всъщност е катарзис, носещ важни заключения за социалните тенденции и закономерности.

Планирайте финала на кампанията да бъде в навечерието на голям християнски празник. Тогава хората харчат пари. Поговорете за ценностите. Обвържете кампанията с ценностите. Припомнете номерата за смс-ите...

ВИЗИЯ ЗА ЕВРОВИЗИЯ

2010-03-12T03:47:00.004+02:00

Николай Паунов

Заразно явление е огорчението от загубата на избори. Парламентарни, общински, президентски... че и певчески. Не сме свикнали по нашите географски ширини да приемаме пораженията в живота за справедливи, пък и често пъти съвсем основателно. Не помня да са се провели някакви избори, в които спечелилият да не се позове на мъдростта на избирателите, а загубилият – да не заклейми чудовищните манипулации и фалшификации от страна на победителя. И като се започне от изборите, премине се през всякакъв род конкурси и търгове и се стигне до резултатите от нарочените за дербита пародии по футболните ни терени. Какво да разтуши вгорчените от суровата ни политико-икономическа действителност помисли, ако не българската култура – крепителка на духовността, какво да обедини изнурените от кризата наши сънародници, ако не сладостта на българската песен, която през вековете се е пяла и на нивата, и на седянката, и при венчавка, и при разлъка...

Е, да, днес и времената, и песните са други – за седенките се знае, че са нещо, което се случва при среща на министри със синдикатите, а за нивата никой не иска и да знае. „Народна” е песента, която е по-атрактивна за гледане, отколкото за слушане, има най-якия клип, знае се от всеки тийнеджър, в състояние е да вдигне и заспалите на служебен банкет и ти дава възможност да стъпиш в салатата и да ритнеш ракията, докато танцуваш под нейните ритми. Народните певици обикновено са гаджета на футболисти, боксьори, борци и други изящни ценители на народното творчество.

Но да оставим този романтичен вопъл към миналото и да се фокусираме върху днешната реалност. Защото пред нас стои задачата да покорим Европа! Не със силата на меча, както са правели предците ни, не и с красотата на писмената и словото, които са ни завещали славянските светители (тази тема даже да не я и подхващаме!), а с Българската песен на Евровизия. Песента, която всяка година ни представя пред Европа и се състезава с избора на останалите народи. Сериозна работа. Но кой знае защо, с едно изключение, пред последните години тя винаги се оказва... голям майтап.

Началото винаги бе обнадеждаващо. Демократичен избор, честна конкуренция между участниците, решаващ народен глас, определящ победителя, доволни от активността мобилни оператори... Какво разруши тази идилия? Защо изборът на Българската песен за Евровизия се превърна в люта битка с множество удари под кръста, пред която и втори тур на кметски избори в малка община изглежда като приятелска среща по кърлинг? Защо загубилите люто кълняха и обвиняваха победителите във всички тежки грехове – фалшифициране на резултатите, купуване на стотици сим-карти, от които гласуват 20-на души, нарушаване на регламента с явяване със стара песен, че едни са продуцирани от БНТ, а другите сами се борят, в плагиатстване на песента-победител (от позабравен световен изпълнител, но ако се позаслушате внимателно – и от една наша стара), във фалшиво пеене, ужасна хореография и пр... Е, все пак трябва да търсим и положителното – при толкова подливане на вода всяка година, по изключение песента „Вода” не само не отпадна безславно на полуфиналите, но и аха да победи, ако патриотизмът на народите не беше надделял над естетиката.

Разбира се, независимо от резултата, недоволни участници в европейския (полу)финал от българска страна никога не е имало. А и как да има, когато най-често скромното ти представяне на (полу)финала е предхождано от нескромно триумфално шествие из европейските столици (неясно точно за чия сметка) за популяризиране на песента пред нашите сънародници зад граница и пред европейските ценители. Такава възможност кой ти дава и кой би я изпуснал! Но пък как да очакваме Европа да се обедини около Българската песен за Евровизия, ако самите ние първи се опитваме да й отрежем езика? Как да предотвратим скандала? Вероятно подобни въпроси са се въртели в главите на продуцентите от БНТ, докато с кисела усмивка са обяснавали защо „и тази година така се получи?”. Мислили, мислили, пък го измислили. Понеже с певци явно на глава не може да се излезе - все ще има недоволни, дайте да бъде определен един изпълнител, да му се напишат 5 песни, пък нека народът избира.

И наистина, моделът сработи. На финала на Българската песен за Евровизия нямаше нито един недоволен изпълнител от финалистите. И Миро, и Миро, и Миро, и Миро,и Миро приеха и победата, и загубата с достойнство. Но уви, пълно щастие няма. Сега пък текстописците и композиторите останаха разочаровани – песните не са били представяни равнопоставено – едни са въртяни по 100 пъти на ден, докато другите са прозвучали само 2-3 пъти, с труда им грозно са се подиграли, повече да не ги търсят и пр. А сега де! Пак ще се нуждае от умуване в музикалните редакции на БНТ за догодина. И понеже са заети хора, ето едно предложение наготово – следващия път да бъде определен не просто само един изпълнител, а и само един екип от композитори, текстописци и аранжори, който да напише 5 песни, от които хората да избират. Гарантирам, че на финала този път недоволни няма да има (не съм сигурен обаче дали публика ще има, но това е второстепенен въпрос). Всъщност този модел си струва да се обмисли дали да не бъде приложен и в политиката. Понеже не върви да се отменят изборите изцяло, поне на първо време, може една партия да се явява с няколко предизборни програми, пък хората да избират между тях. От това по-голяма демократичност и приемственост здраве му кажи!

Но да се върнем пак на Българската песен за Евровизия, за политиката има кой да мисли. От съществено значение е как песента да обедини нацията за европейския финал на конкурса. Видяло се е, че с реклама и увещания не става и не става. Тогава? Ами и тука има решение – нека всяка година Българската песен-победител за Евровизия да бъде обявявана за национален химн. До следващата година. Така хем химнът непрекъснато ще се обновява, в синхрон със съвременните музикални тенденции, хем при всяка официална проява песента ще звучи пред изправените на крака наши сънародници. Предстоят квалификации за европейското по футбол – кога ще се случи на български изпълнител (ако не е Азис) да му станат на крака 40 000 души?! А за критици и злословници просто забравете – член 108 от Наказателния кодекс строго пази химна от посегателства – с глоба от 3 000 лева или затваряне на устата за 2 години. Решителни действия са нужни, решителни, ама като си пееш Пенке ле, кой ли ми те слуша (освен МВР).

ДИСК С „ГОРЕЩИ” ХИТОВЕ

2010-03-10T18:02:00.014+02:00

Николай Паунов

Има някакъв сериозен проблем с българската музика (като изключим чалгата, разбира се), щом най-чаканите хитове този сезон не са в „Българския топ 100”, а в дисковете „Първанов feat. Дянков, Vol.1”, който е саундтрак към стенограмата, и в сборния диск „The best of: Credit Suisse ft. El Bulgaro”, продуциран от правителството на Северен Рейн-Вестфалия (засега обаче само промото му се обсъжда, че дискът бил много скъп за българския пазар). Скъп, не скъп, но като при всеки бестселър приходите от разпространението му в Германия далеч надвишават разходите по придобиването му. И то не само в Северен Рейн-Вестфалия, а и в цялата Федерална Република. Е, криза е, и впечатлени от този главозамайващ успех, и родните продуценти се заинтересуваха дали не може да купят правата му за България, по възможност без да ги плащат, щото ние по принцип не сме свикнали да плащаме за интелектуални и творчески продукти.

Натоварен с тази отговорна мисия, шефът на продуцентска компания НАП (Нови Авторски Произведения) замина за Берлин, за да проведе съответните преговори. Говори се, че само от българските изпълнители в диска за периода 2007-2008 могат да се получат постъпления в размер на минимум 20 млн. евро (което е 10% от 200 млн. евро). Отделно можело да се окаже, че самите изпълнители в диска не са носителите на авторските права и поради това приходите да скочат неколкократно, не без съдействието на ПР(окурор) агенция. И това ако не е попадение в 10-ката! Обаче...

Като повечето инициативи на родни продуценти, и тука нещата не са докрай измислени. Първо, тези „певци” не са като онези певци, които НАП подхвана за проверки преди време. Те, щом могат да си позволят да бъдат селектирани в най-доброто от швейцарския диск, имат поне 200 млн. причини да го направят професионално – ангажирайки съответните мениджъри, консултанти, адвокати и др. Те са се „потрудили” сериозно върху творчеството си и нямат намерение лесно да преотстъпят правата си. Да не говорим, че често прибягват до певчески мистификации, подобно на „Мили Ванили”, където едни пеят, а други си отварят устата пред камерите или на онова талантливо момиченце от откриването на Олимпийските игри в Пекин, което се оказа, че не е достатъчно красиво, по мнение на организаторите, за да пее наживо пред милиардната аудитория и бе заместено от отговарящо на критериите...

Второ, продуцентите от Северен Рейн-Вестфалия, а и цялата Федерална Република, разчитат основно на психологическия ефект, т.е. тези, които са „пели” фалшиво в Германия, но са станали звезди в Швейцария, да побързат да си „изпеят” парчетата и в Родината, защото в Германия журито е по-строго и безкомпромисно и от наша фолк-певица в комисия за млади таланти. Този ефект обаче в България трудно може да се получи. Не само поради изброените в предходния абзац причини, но и защото освен че „певците” могат да се окажат и нечии спонсори, през последните 20-на години много често оказваше, че дори членове на журито на различни формати са „продуцирани” от някои от кандидатите. Като резултат – хората не вярват в конкурсите, нямат доверие на журито, разните там „изпълнители” с фалшиви гласове се разхождат на свобода, с кратки прекъсвания за престой в „студиото” за по няколко дена, и единствената музика, която ни залива, е за на маса и за под маса...

И трето, много станаха продуцентите, а понамаляха изпълнителите в България. Неслучайно народът е казал „Гладна мечка хоро не играе”, а сега мечката трябва не само хоро да играе, но и мляко и вълна да дава, че и за мезе да остане. Трябва малко бг продуцентите да помислят за създаването на творческа среда, иначе истински талантливите „певци” ще си мълчат и ще останат само такива, които ще обикалят по гастроли из Швейцария, Лихтенщайн, Аруба, Сейшелските острови и други екзотични световни сцени, без българската публика да чуе и нота от това.

Изобщо цялата ситуация е „Не пей ми се!”, както бе възкликнал поетът преди повече от столетие, без дори да подозира колко е рисковано да попаднеш в диск с „горещи хитове”...

ОТ ИКЕБАНА ДЪРВЕСАТА ГИ БОЛИ

2010-03-10T00:35:00.005+02:00

Борис Вардев

Вече няколко дни бушува титаничен скандал. Президентът-агент “Гоце” Първанов публикувал стенограма от срещата си с вицепремиера, финансов министър и главен клоун на републиката Дянков. Моят приятел Бате Харо знае, че ако не беше този факт, нямаше да обърна никакво внимание на това, че единият отишъл да се извинява на другия, защото го е засегнал на “милиардер”. Тази пиеса сме я гледали и заслужава нашето внимание толкова, колкото и предаването, от което тръгна всичко.

Но фактът си е факт, скандалът се разгоря и в него побързаха да се включат всички, и Цецки Цачеви и Янета, и Воленовци, и дори “спонтанна” група граждани, палещи свещи и кадящи тамян пред погледите на зъзнещите гвардейци. Залетяха компактдискове със записи и подписани от висши президентски чиновници листове, заредиха се пресконференции и изказвания на мастити политолози, социолози и социални антрополози. Отвори се политическото небе. Аз, като всеки нормален българин, оставих нещата да си отшумят от самосебе си, като всичко случващо се в България и с лопатка в ръка излязох да изрина затрупалия колата ми мартенски сняг, молейки се същото да правят и милите на сърцата ни софийски почистващи фирми. Но не!

““Грабвайте телата!” - някой се изкряска” и всички от “коалицията на желаещите” скочиха срещу Първанов. Импийчмънт (това винаги ми е звучало много цинично, не знам защо), оставка, линч, зазвуча от всички страни. Правилно импийчмънт трябва да има за всеки, ама няма толкова съгласни мадами, жалко, пак Президентът намаза. Ta драмата продължи да придобива библейски размери и да проглушава ушите ни. Някак време беше да и` обърна внимание и да си направя лично за мен един прост анализ, какво се случва и кому е нужно това. Цялата драма ми изглежда много нагласена и съшита с бели конци. Тя, някак съвсем случайно, се появи точно в момента, когато започнаха да се надигат протести на GP-тата, Здравната каса пак зацикли, когато всяка една компания, докопала се до дял в източването на джобовете на и без това прокъсания българин, като Топлофикация, Електроснабдяване и всякакви други подобни, заяви желанието и намерението си да вдигне цените за услугите си или да въведе нови такси. Скандалът идва едновременно и с повишаването на здравните вноски, с очакването на компактдиска с милионерите в евро в швейцарски банки, със зациклянето на стартирането на обявените за успех акции “Октоподи”, “Нагли”, “Мушмороци” и тнт, та дори и с падането на националния отбор ама, тук е намесен Батето.

От друга страна Президентският часовник неумолимо цъка. Мандатът свършва и е нужно да се разчисти нова политическа площадка за Първанов. Неслучайно и там се появиха пак старите идеи за президентска партия, но този път начело с Калфин. Той енергично отрече, ама кой го слуша. Покрай всичките “успехи” на правителството Първанов се почувства някак си изолиран, не може да се изживява като медиатор, както бе свикнал и спешно му трябваше нещо, което да го вкара пак в общественото пространство. И този скандал, режисиран умело от неговите и Бойкови ПР-и, му дойде дюшеш. Сега всички са доволни. И ГЕРБерите се консолидираха зад нещастния нахокан Дянков, и левите застанаха зад строгия, но справедлив и защитаващ едничкото си име и институцията Президент. Абе, вчера бяха “Оскарите”, дали не взеха и те нещо?

Но какво значи всичко това? Явно всеки решава някакъв свой проблем на принципа “Хляб и зрелища”, ама за съжаление без хляб. Чудя се защо не вземат накрая всички да се прегърнат - и без това играят в един водевил и само сменят актьорите, играещи ролята на доброто и лошото ченге. А ние, ние да му мислим, че зимата ни изненада, топломерите им свършвали батериите и по последни данни магарето, което в Министерство на финансите приучвали да не яде, умряло. Но те нямало да се откажат от тази иновативната антикризисна методика! Това е от мен. А, щях да забравя - Златко Баретата щели да го оперират от стеснени пикочопроводи, та стискайте му палци на човека - и той душа носи.