понеделник, 25 март 2013 г.

„Висяща” вяра

от Николай Паунов „Висящото” кафе за дни се превърна в мода в социалните мрежи. Очарованието на тази благородна идея, артистично вплела имената на Фелини и Де Сика, да заплатиш кафето на някой непознат, който не може да си го позволи, събра хиляди „харесвания” и „споделяния”. Не е ясно колко от тях ще отграничат реалността от виртуалността и действително ще го направят, както не е ясно и колко от копаещите градинки и стопанисващи ферми в мрежата действително са засадили едно дърво или са полели градинката пред блока. Но това не е толкова важно. Солидарността и състраданието наистина са белег на зрелостта на едно общество. Като добавим и съ-радостта - споделената радост, можем да кажем – и на християнското общество. Затова всяка подобна инициатива следва да бъде уважавана. Подобни благотворителни инициативи, на анонимна подкрепа на нуждаещи се, в България не са новост. Често пъти в големите търговски вериги можем да видим млади доброволци, участници в кампания за подпомагане на някой дом за деца, лишени от родителска грижа или за хора в неравностойно положение от друг характер, които любезно ви подават на входа на магазина списък с необходимите им продукти. Докато пазарувате, имате възможността да вземете и нещо от списъка – килограм брашно или захар, олио или каквото прецените – според желанието и възможностите си. На излизане просто оставяте това дарение в обозначените на изхода колички. Други организации пък участват в програми за оползотворяване на излишните или нереализирани хранителни продукти. В същото време е добре в проблемите да се вниква малко по-задълбочено и внимателно, за да може да им се отговори адекватно. Въпросът е за отношението ни към другия. Пиенето на кафе по нашите географски ширини не е хранителен акт, а социално взаимодействие. Ние пием кафе на делова среща или просто в приятен разговор с приятели. Даже изразът е такъв – „хайде, да пием по кафе” - да се видим, да поговорим, да споделим времето си заедно. Затова ми се струва, че преобладаващата част от потенциалните потребители на „висящото” кафе не ще се възползват от него. Те нямат толкова нужда от кофеинова доза, колкото от човещина и общуване. Нещо повече, истински нуждаещите се обикновено са хора с достойнство – тях рядко ще ги видите да протягат ръка за помощ. Фактите дори сочат, че случаите на самоубийства в България, като израз на крайно отчаяние, рядко са предизвикани от глад. Чувството на пълна изоставеност, отчужденост, самота, наред с безхаберието на близките, обществото и държавата, са причините за това трагично решение. Защото там, където има доброта, споделеност и топло отношение, и сухият комат е царска трапеза. В самота кафето нито стопля, нито ободрява. Но сега времената са такива - мислите ни са объркани, действията нерешителни, вярата „висяща”…

1 коментар:

  1. Интелигентно написан коментар, но потвърждава едно старо българско правило - когато се появи една идея, се появяват поне десет човека,които обясняват как това не може да стане. Нека се опитаме, пък ако не стане здраве да е. Не виждам никакъв проблем.

    ОтговорИзтриване