КОЛЕДАРИ - Чудомир
Мръкнало-немръкнало, вечерта срещу Коледа ние, малките коледарчета, хапнем надве-натри, пристегнем цървулките, метнем през рамо торбичките, грабнем сопите – и хайде на мегдана. Платнените кесийки, с връв навързани и закичени на шията, дрeмят празни по голо в пазвите. Писнат свирки, разлаят се кучета и оттук, оттам заприиждат другарчета. След няколко минути сме готови за път и малката дружина поема из дебелия сняг. Главите ни завити в качулки или парчета пояс, а големите ни сопи завършват на края с “джумаци” като юмрук. Да му мислят кучетата из козарската махала!
Най-напред решаваме да идем у дома, защото знаем, че... кучето е вързано и че кравай и мръвка от свинята ще има, па и едно петаче. А може и десет пари – нищо не се знае. Пристигаме при пътната врата, мушкам сопата под нея, надигам и резето изчатква, отскача нагоре и тя се отваря. Аз, разбира се, зная много добре, че като дръпна връвчицата, що виси по средатат на вратата, тя ще се отвори, но тъй е по-коледарски някак. Влизаме в двора, кучето скача като лудо до хамбара, но ние знаем, че е вързано, и храбро вървим напред. Изкачваме стълбата, заставаме пред вратата и почваме:
"Тебе пеем, дядо Христо,
тебе пеем, Бога славим!"
Почваме изведнъж и без паузи, без дъх да поемем, изкарваме цялата песен наведнъж и млъкваме пак изведнъж.
- Мари, тези са нашите коледари – обажда се мама, - по гласовете ги познах. Елате, елате, майка, елате вътре да се стоплите и да ни попеете още!
Влизаме. Около големия огън са се наредили тати, мама, сестрите и баба. Баща ми е в “къта”, облегнат на шарената възглавница. Една зелена паница вино му е до коляното. Сестрите са отлявата страна, а баба е до главните. Къщата сякаш не е нашата. Големият “бъдник” лежи в огнището като искрящ змей и кара калайдисаните сахани на полицата да святкат. Голямата бъклица виси на водника и чака големите коледари, а кървавицата на огъня къкри ли, къкри.
- Ха, попейте и на какини си, де! – подканя мама. – На баща си пяхте, попейте и на тях!
Само се споглеждаме и веднага като автомати почваме:
"Израсла е яблъчица,
ябълчица ле, юбавчица,
на пътища, на друмища,
ябълчице ле, юбавчице..."
- Тази е за едната сестра, а за другата няма ли да попеете?
Изпяваме и за нея една, от нас да замине! През това време мръвката е вече влязла в някоя торба, краваят е нанизан на пръта, а петачетата не са едно или две, а пет: на всекиго по едно...
След този неочакван успех, окуражени, ние изхвърчаме из къщи, и то не по същия път, а от другата страна – откъм реката, където е с плет заградено. Мятаме се урболишката през плета на качурки, та чак в реката. Изтръскваме се от снега, хванем здраво сопите и хайде у Ивана Станчов. Преди да влезем още, питаме се каква песен ще се пее и понеже у тях има ерген, а дворът им е малък, още от пътната врата почваме:
Снощи Рабрьо сърдит дойде,
и конят му кален, мокър...
През това време големите коледари, разделени на два “кола” в Долната махала до Савкови избират “кумове”, та да се е е вдигнала такава гюрюлтия, че кучетата не знаят по нас ли да лаят или по тях. Тук ни заключили вратата, та се промъкваме под портите като котки; там прескачаме зидове. Някъде лоши кучета ни сприщили – въртим дряновиците като вретенарки циганки. На друго място ни дали влашко петаче, на трето сушени круши вместо кравай. Така обикаляме до късно след полунощ, докато прегракнем. И все бързаме, бързаме да не ни настигнат големите коледари, че минат ли те, стопаните си лягат и колкото и да мякаме из дворищата, рядко вече ни отварят.
Като капнем от умора, разотиваме се, а получените подаръци складираме у “кума”. На другия ден отиваме у тях и делим полученото. Оттам – на халваджийницата. И следобед, когато писнат гайдите и ситно заситни на Попчето “кеменчето”, та се люшне онова ми ти голямо коледно хоро, ние, обути с нови топли навуща и цървулки, с платнените кесийки, обвесени на шиите ни, в които се мъдрят пет-шест петачета, засмукали червени шекерени петлета, се топим В ОНОВА БЛАЖЕНСТВО И ЧИСТА РАДОСТ, КОИТО В ТАКИВА ДНИ САМО ТАЗИ ВЪЗРАСТ МОЖЕ ДА ИЗПИТВА!
Абонамент за:
Коментари за публикацията (Atom)
0 коментара:
Публикуване на коментар