събота, 26 октомври 2013 г.

11 въпроса към ръководството на ЮФ на СУ от групата на "Поспаливите студенти"

от Николай Паунов 1. Защо методиката на обучение в ЮФ е безкрайно изостанала от съвременните практики на обучение и единственият елемент, който ви предпазва да помислите, че сте в средните векове, е случайното позвъняване на нечий мобилен телефон по време на лекция? -------------------------------------------------------------------------------- 2. Защо преподавателите не преминават през периодична външна атестация, така че лица с тежки психически обременености и доказана неспособност за работа с млади хора да получат заслужена почивка от преподавателска дейност и да се посветят на писане на учебници, мемоари или каквото друго би им допаднало? --------------------------------------------------------------------------------- 3. Защо преподаватели, ангажирани на изборни политически длъжности, по време на мандата си нито излизат в неплатен отпуск, нито намират време да си вършат задълженията, а си прехвърлят лекциите на асистентите? -------------------------------------------------------------------------------- 4. Защо се залага на безсмислено наизустяване на нормативни актове или на собствените лекции при проверка на знанията (ако има двама титуляри в една дисциплина, половината от лекциите са посветени да се отрича мнението на колегата като абсурдно), вместо да се стимулира участието в различни изследователски проекти като компонент от оценяването? --------------------------------------------------------------------------------- 5. Защо е по-лесно да пробиеш информационната система на Пентагона, отколкото да пристъпиш в шумно рекламираната Лаборатория по криминалистика към ЮФ, създадена по не знам си какъв европейски проект, за някое практическо упражнение? --------------------------------------------------------------------------------- 6. Защо свободния достъп за студенти-прависти, осигуряван до базата данни от „Сиела” или „Апис”, е по-строго пазена тайна от изчезналото съкровище на тамплиерите при Филип IV Хубави? -------------------------------------------------------------------------------- 7. Защо няма създадена система за сътрудничество между ЮФ и Парламента, така че студенти, на цената на една безсмислена депутатска задокеанска командировка, да бъдат почасово ангажирани в проучването на законодателството по определена тема в страните-членки на ЕС и така да се избегнат поне част от абсурдите, които натворяват нашите тиквеници? -------------------------------------------------------------------------------- 8. Защо ЮФ на СУ няма програми за обмен на студенти и преподаватели с водещи университети в Европа и САЩ, а международното сътрудничество се свежда до екскурзийки на преподаватели и взимане на по някой хонорарец? -------------------------------------------------------------------------------- 9. Защо ЮФ на СУ не си партнира с бизнеса, така че за най-добрите студенти да бъдат осигурявани стажантски програми и реален старт на кариерата, различни от мимикрията на стажовете в държавните институции? -------------------------------------------------------------------------------- 10. Защо няма изградено сътрудничество с международни правозащитни организации, като Амнести Интернешънъл, Human Rights Watch или Адвокати без граници, представители на които да бъдат канени на публични лекции по актуални правни проблеми? ------------------------------------------------------------------------------- 11. Защо не са научили ранобудните си студенти, че да се окупира университет, за да се иска разпускането на парламента, е все едно да се окупира Сомалия, за да се изтегли Израел от Западния бряг на р. Йордан?

събота, 6 юли 2013 г.

Отвъд думите...

от Николай Паунов Ако се абстрахираме от възторжените или гневни емоции, както и от глупости от типа, че е нарушил Конституцията, не мога да не отбележа, че президентът вчера направи доста слабо обръщение. Липсваше му както дълбочина на анализа, така и яснота на посланията Ако разгледаме малко по-внимателно изказването му: 1. Заиграването с термина „етническо противопоставяне”, без куража да се заеме позиция и да се назове субектът или субектите, които го провокират, няма нито превантивна функция, нито му придава институционална тежест. Нещо повече – внася объркване в главите на доста хора, които и без това са доста объркани. 2. Протестите сами по себе си изобщо не обосновават тезата, че „българското гражданско общество е извървяло своя преход към демокрация” – протести например има и в арабските държави, а те едва ли са извървели своя път… Гражданското общество функционира, когато освен за протести срещу институциите, има капацитета да коригира и да работи с институциите за постигане на някакви общественополезни цели. Отделно от това непрекъснатото повтаряне през абзац, че „България вече има своето активно гражданско общество” говори, според теорията на Британския социолог Сирил Паркинсън, че президентът има известни съмнения в този факт. 3. Не мога да не се съглася с президента, че „вече 22 дни в България има непрекъснати протести, а аз продължавам да не виждам политиците да поемат ясен ангажимент, да видят какво се случва в страната и с прости думи да обяснят на нацията какво ще предприемат”. Това е основна слабост на социалистите – липсата на мъжество и характер. Мълчанието и мрънкането само нагнетяват допълнително напрежението. Ако ще подават оставка – трябва да го направят веднага, ако смятат да си реализират мандата, дори и само определена част от него – трябва да го кажат ясно и да затворят този дебат, въпреки протестите на улицата. 4. Има някаква мъглявина в разбирането му как президентът „олицетворява единството на нацията”, която цитирането на Конституцията трудно би могло да избистри. Аргументът, че е подкрепил февруарските протести не може да е предпоставка, че трябва да подкрепи и настоящите, както отказът му да подкрепи февруарските не би бил основание да не подкрепя и юлските. Правото на изразяване на гражданска позиция по мирен начин е конституционно, така че то не се нуждае от санкцията на никого, дори и на президента. Същевременно, когато тези действия нарушават правата на други групи граждани, те явно влизат в противоречие на Закона и това също трябваше да бъде казано от президента. 5. Провалът на Консултативен съвет за национална сигурност не може да е аргумент, който президентът да цитира в подкрепа на ролята си на медиатор за преодоляване на политическата криза. Ако един конституционно разписан формат не функционира, трудно може да се очаква неформални консултации в президентството да имат по-голяма легитимност. 6. Дали „ще бъдем част от обединена Европа или ще считаме, че европейските инвеститори са колонизатори” е много сериозен въпрос, който не може да се изчерпи с декларации на парламентарно представените политически сили. Хората трябва да бъдат убеждавани, че сме част от Обединена Европа посредством изграждане на среда, която им позволява да живеят и работят като граждани на Обединена Европа, а не посредством някакви магически заклинания на политическите лидери за „европейските ценности”. Хората искат да живеят по-добре, да могат да пътуват свободно и да работят достойно, да имат свободата сами да взимат решенията за живота си. Това е представата им за Обединена Европа. Ако някой се опитва да ни убеди, че българинът далеч от Родината ще се просълзи, като чуе ”Одата на радостта”, както се просълзява като чуе „Хубава си, моя горо” или „Облаче ле, бяло”, значи най-вероятно е работил като еврокомисар в последните няколко години.. 7. Цитирането на писма от интелектуалци или от 101-годишната баба … от с…. или на 14-годишна шампионка от олимпиадата по математика в Токио например вероятно е радост за всеки ПР, подготвящ изказване, но тъй като времето на студената война свърши, очакванията на хората са президентът за има тежест като институция, а не да се търси новата Саманта Смит. Вечното позоваване на писма на разтревожени интелектуалци води единствено до това, че човек се запитва какво правят тези интелектуалци, когато не пишат на президента… 8. Несъмнено, „ако имиджът на една държава не е добър – няма инвестиции, няма доходи, няма работни места”. Само че, че имиджът на държавата е добър не когато се хвальосваме нагоре-надолу или пък замитаме проблемите под килима, а когато държавата и институциите й работят ефективно. Външната политика е просто функция на вътрешната политика. 9. Добре е, че никой не може да убеди президентът, „че изборите са нещо лошо, че този най-демократичен инструмент на правовата държава може да бъде "вреден“” и че не вярва, че „изборите могат да навредят на държавата, на нейните граждани или на когото и да било”. Само че простата функция на изборите е… да се направи избор. А демократичното следствие от тях – да се приеме този избор. Непрекъснатите избори всъщност не са никакъв избор. Те са единствено разход. В парламентарната република, за добро или лошо, предсрочните избори се определят от наличието или отсъствието на парламентарно мнозинство. Всичко останало е лично мнение, пък било то и на президента. 10. Какво всъщност президентът не каза: Кризата идва най-вече от това, че в парламента за първи път от 1990 няма дясна партия. А това е сериозен проблем за държава, която има сериозно икономическо изоставане и се нуждае от агресивно и динамично икономическо развитие. Този дисбаланс всъщност върти лодката в кръг, защото естественото място на социалистите е да бъдат миноритарна партия, коригираща дясното управление със социални искания за най-уязвимите групи в обществото. Социалистите няма как да отговорят на задачата за ускорено икономическо развитие, защото за него се иска смелост и хъс, каквато те явно не притежават. Не каза, също така, че ако депутатите от партията, която го издигна, ходеха на работа, както всеки българин, нямаше да се налага кворумът да зависи от човек, който си представя, че от него всичко зависи. И че всъщност на февруарските протести никой не искаше предсрочни избори, но неговият лидер прояви малодушие и пресметливост с решението да подаде оставка, не заради доброто на държавата, а защото мислеше, че така ще остави конкурентите си неподготвени и ще управлява след 3 месеца отново. Същото малодушие и пресметливост, но с обратен знак, в момента проявяват социалистите, отказвайки да заемат ясна позиция по исканията за оставка… Но в крайна сметка, стига сме му търсили на президента кусури – „Нека се поизприкаже човека, пари не иска я?”

понеделник, 25 март 2013 г.

„Висяща” вяра

от Николай Паунов „Висящото” кафе за дни се превърна в мода в социалните мрежи. Очарованието на тази благородна идея, артистично вплела имената на Фелини и Де Сика, да заплатиш кафето на някой непознат, който не може да си го позволи, събра хиляди „харесвания” и „споделяния”. Не е ясно колко от тях ще отграничат реалността от виртуалността и действително ще го направят, както не е ясно и колко от копаещите градинки и стопанисващи ферми в мрежата действително са засадили едно дърво или са полели градинката пред блока. Но това не е толкова важно. Солидарността и състраданието наистина са белег на зрелостта на едно общество. Като добавим и съ-радостта - споделената радост, можем да кажем – и на християнското общество. Затова всяка подобна инициатива следва да бъде уважавана. Подобни благотворителни инициативи, на анонимна подкрепа на нуждаещи се, в България не са новост. Често пъти в големите търговски вериги можем да видим млади доброволци, участници в кампания за подпомагане на някой дом за деца, лишени от родителска грижа или за хора в неравностойно положение от друг характер, които любезно ви подават на входа на магазина списък с необходимите им продукти. Докато пазарувате, имате възможността да вземете и нещо от списъка – килограм брашно или захар, олио или каквото прецените – според желанието и възможностите си. На излизане просто оставяте това дарение в обозначените на изхода колички. Други организации пък участват в програми за оползотворяване на излишните или нереализирани хранителни продукти. В същото време е добре в проблемите да се вниква малко по-задълбочено и внимателно, за да може да им се отговори адекватно. Въпросът е за отношението ни към другия. Пиенето на кафе по нашите географски ширини не е хранителен акт, а социално взаимодействие. Ние пием кафе на делова среща или просто в приятен разговор с приятели. Даже изразът е такъв – „хайде, да пием по кафе” - да се видим, да поговорим, да споделим времето си заедно. Затова ми се струва, че преобладаващата част от потенциалните потребители на „висящото” кафе не ще се възползват от него. Те нямат толкова нужда от кофеинова доза, колкото от човещина и общуване. Нещо повече, истински нуждаещите се обикновено са хора с достойнство – тях рядко ще ги видите да протягат ръка за помощ. Фактите дори сочат, че случаите на самоубийства в България, като израз на крайно отчаяние, рядко са предизвикани от глад. Чувството на пълна изоставеност, отчужденост, самота, наред с безхаберието на близките, обществото и държавата, са причините за това трагично решение. Защото там, където има доброта, споделеност и топло отношение, и сухият комат е царска трапеза. В самота кафето нито стопля, нито ободрява. Но сега времената са такива - мислите ни са объркани, действията нерешителни, вярата „висяща”…

вторник, 23 октомври 2012 г.

Лицата от портретите

Николай Паунов Реакциите на скандала с тримата ученици от Добрич, които се снимаха в непристойни пози с портретите на велики българи, за да се прославят във Фейсбук, се оказаха толкова нелепи и неадекватни, колкото и хулиганската им постъпка. Без още да е ясно дали прокуратурата ще повдигне обвинение, например по чл. 325. (1) от НК *, Педагогическият съвет на училището им набързо реши да ги накаже, като ги отстрани от училище и преминат на самостоятелна форма на обучение. Един вид – частни ученици. Това ми напомня на вица за родителите, които намерили в стаята на дъщеря си - тийнейджърка списания със сексуално насилие и, замисляйки се как да я накажат стигнали до логичното заключение, че „едно е сигурно, боят няма да помогне”. Изглежда, че членовете на педагогическия съвет или не са знаели за този анекдот, или не са си взели нужните поуки от него. Има нещо символично в личностите, с чиито портрети хулиганите са се подиграли. Светителят-покръстител цар Борис, приел учениците на светите братя и славянските писмена, синът му – Симеон Велики, изградил най-славната Българска държава и Апостола Левски, който проповядваше, че след Освобождението всички „ще живеят под едни чисти и свети закони”. Факт е, че не само провинилите се младежи, но и голяма част от учениците нямат никакво отношение към тези велики българи. Моя приятелка, частна учителка на децата на заможни хора, с тъга ми беше споделила, че от всичките й ученици (5-7 клас) само един е знаел кой е Васил Иванов Кунчев, за повечето това име нищо не е говорело, а някои смятали, че става въпрос за… Азис… Ако трябва да бъдем честни със себе си, способността да се възмутиш и заклеймиш инцидент като този в Добрич изисква много по-малко усилия, отколкото да се замислиш защо се стига до това и как да се възпитат младежи, способни да направят нещо по-смислено, с което да се прочуят сред връстниците си. Защото паметта на св. цар Борис се похулва ежедневно с насаждането на посредственост и неграмотност в младите хора, чрез налагането на модели за подражание в публичното пространство, които определено не биха дали входна виза на Кирило-методиевите ученици. И ако през ХХ век България е била държава „на три морета”, през 21 век е „на три гишета” – задушавана от корупция, чиновническо безхаберие и институционализирани абсурди. А от идеалите на Левски за „чиста и свята Република” май са останали само четирите въпросителни след „Народе….” В подобна среда не е особено изненадващо, че трима младежи „от малцинствата” нямат никакво познание и отношение към лицата от портретите. Извинявайте, но този провал трябва да бъде споделен и от техните родители, и от техните учители. Същите, които са решили, че трябва да ги изгонят от училището, да ги извадят от общуване със съучениците им и да ги оставят на възпитанието на улицата. Всъщност по форумите вече текат иронични коментари, че е странно как трима роми на 17 години вместо вече да са женени с по три деца, продължават да ходят на училище. Е, вече няма да ходят. Съмнително е дали изобщо ще завършат училище, защото в годината преди изборите всички „патриотични” партии в Добрич ще се погрижат озлоблението срещу тримата да не затихне… Една странична история. Преди години имаше идея сградата на запустял манастир в Централна България да бъде предоставена за изграждането на наркокомуна за лечение на зависими младежи. Веднага съседните села се вдигнаха на протест с камъни и дърве и заявиха, че няма да допуснат наркомански крак да стъпи там. Същата година, като част от една неправителствена мрежа, посетихме наркокомуна за младежи в Италия. За наша изненада комуната не беше в отдалечен от хората район, а в центъра на курортно градче в близост до Рим. Програмата бе под патронажа на футболния клуб „Рома” и много от звездите му посещаваха дома, за да се видят с младежите, да поиграят футбол с тях и да им вдъхнат кураж. Учудихме се, че комуната не е в „гората”. „Няма логика да е там, казаха нашите домакини, тези младежи нямат проблем с гората, имат проблем с обществото…” Та, молбата ми е – не изхвърляйте ромите от Добрич от училище – те нямат проблем с лицата от портретите, имат проблем с обществото. И, уверявам ви, този проблем не си е само техен… *Чл. 325. (1) от НК „Който извърши непристойни действия, грубо нарушаващи обществения ред и изразяващи явно неуважение към обществото, се наказва за хулиганство с лишаване от свобода до две години или с пробация, както и с обществено порицание”

сряда, 1 август 2012 г.

Митю, лорд ъф Банишора и Цура, дукеса на Дървеница

от Николай Паунов След „гениалната” идея на съветниците от СОС винетни стикери за паркиране в центъра на София да се издават само на собствениците на автомобили, притежаващи и нотариален акт за недвижим имот на същия адрес, вероятно в този облагороден вид ще изглежда в близките години разширяването на Синята зона за паркиране в столицата и присъединяването на нови квартали към нея. Но за това след малко. В цяла Европа да живееш в центъра е лукс и струва скъпо, но чак да е необходимо да си и собственик на жилището, май си е наше, българско откритие. Затова, ако сте потомствен софиянец, не губете време, ами коригирайте десетилетното си пренебрежително отношение към баба си – ако не се съгласи да ви прехвърли апартамента, поне да склони да и` дарите автомобила си. Така собственикът на апартамента и на колата ще се припокрива и баба ви спокойно ще може да си извади винетка. Хитро, а? Обаче този идеален вариант най-вероятно ще бъде достъпен само за малцина. За тези, които тате не им е купил апартамент в София и кола, защото са приети за студенти в УНСС, НБУ или друг престижен университет, трябва да се потърси друга формула. Например да убедят хазяйката да им продаде част от апартамента. Е, не много голяма – например 1/100 идеална част – давате едни 500-1000 лв. и ставате горд собственик на недвижим имот в столицата. Нещо като благородническите титли, които си купувате по интернет – те си вървят с парченце идеална част от земите, които се сподобяват с новите лордове, графове, виконти и контеси. Така че с нотариалния акт достолепно отивате в Центъра за градска мобилност да си извадите винетка. Ха, нека ви откаже някой! Ама ще кажете, то така не само няма да се реши проблемът, ами ще се задълбочи. Може, но само временно – съветниците от СОС не са само да откриват новите метростанции някъде на 5 линия в официалните гости, а да измислят решения. Ако решението не е добро и протестите станат прекалено притеснителни или пък Върховният административен съд отмени отново Наредбата на СОС (както се случи с предишната) – добре, ще мислим ново решение, то все на ваш гъ., това де, гръб, се пише. Паркинги няма да строим, защото някакво си публично-частно партньорство, в което не сме си натопили човката, си е чисто губи-време. Иначе са начетени общинските ни съветници. Един наш класик, чрез кореспонденцията на героя си, е задал вече формулата за успешна политически кариера: "Едно да живей — хоп едно предприятие. Па когато му дойде времето — знаем и башка тюрлия да викаме. Тъй върви света. Ако не друго, барем тая философия сме я проумяли до дъно, пущината...Разбирам да не беше властта в ръцете ни, да подсмърчахме отстрана — тогава хелбетя ще ти причерней и ще караш наред, с Особата барабар. Ама сега, когато сме допипали кокала с две ръце и когато тамам му е времето да се осигурим за стари години..." А, и да не забравят за почерпят и нотариусите, защото голямо прехвърляне се задава, голямо изповядване на сделки – вижда му се краят на кризата!

сряда, 21 март 2012 г.

Как можете да си останете „вечен студент“




от Николай Паунов

Най-лесният начин, разбира се, е винаги след като завършите някакво висше образование, да кандидатствате за следващо. Понякога, обаче, нещата са извън вашата воля. Представете си ситуация, в която следвате право в Софийския университет и сте вече на финала. Остава ви един единствен държавен изпит, по наказателноправни науки. Или който и да е друг. Държавните изпити в юридическият факултет, да поясня, се състоят от две части: писмен казус с въпроси, който е елиминационен, т.е. оценката се формира с „да“ или „не“ и е предпоставка да бъдете допуснати до устен изпит пред комисия. Проста работа.

Явявате се, значи, решавате казуса и чакате резултата. Мислите си, че сте справили, обаче не ви допускат. Лошо, но какво да се прави – сядате и четете по-усилено за следващия държавен, който е след няколко месеца. Явявате се, пишете и вече сте спокойни, че този път няма да има изненади. Обаче – изненада! Пак сте под чертата. Това означава още една загубена година. Отивате при Декана да подадете контестация. Искате преразглеждане. Но…, няма такава процедура! Настоявате поне да получите копие от писмената си работа, за да можете да се консултирате с преподавателите си в приемното им време и в бъдеще да отстраните пропуските в познанията си. Но…, няма такава процедура!

Все пак, след дълги препирни, Декана осъзнава, че няма никаква логика да ви се отказва копие от работата ви, както и че не е нужно основание, за да ви се предостави копието, такова би било необходимо, за да ви бъде отказано това. Взимате си писмената работа и отивате при хабилитиран преподавател от катедрата по Наказателно право с молба да я прочете и да ви консултира. Той я прочита и ви консултира, че работата е категорично „повече от годна“, за да бъдете допуснат до устен изпит и че е „много над средното ниво на допуснатите“. Както и че няма обяснение защо не е била допусната. Както вече споменах, процедура за обжалване и преразглеждане няма…

Налагат се няколко прости извода в цялата ситуация:

Можете да се явявате 10 пъти на писмен държавен изпит, да покривате необходимото ниво и да не бъдете допуснат до устен. Процедура за контрол над проверяващите няма.
Можете да подавате контестация за преразглеждане колкото си искате. Процедура за преразглеждане няма.

Дори един подсъдим има редица законово гарантирани процесуални права по време на наказателния процес и две редовни инстанции за проверка на постановената присъда – въззивна и касационна, както и една извънредна за възобновяване на наказателни дела при установяване на нови обстоятелства. Способи за контрол са предвидени за административните актове. Един студент няма обаче никакви права. А с какво е по-различно от присъдата неправомерното ви лишаване от конституционното право да работите - по професията, която ще придобиете?

Така стигаме до ситуация, в която неправдата е узаконена именно във факултета, където се преподава правото. А сривът на справедливостта в общуването със студенти, които утре ще бъдат онези, които ще правораздават и ще решават човешки съдби, крие рискове от много опасни обществени ерозии. Все едно студентите по медицина да излизат с увереността, че можеш спокойно да оставиш пациента да си умре - нали рано или късно всички ще умрем. Не че това не се случва пред очите ни, но не е зле да си дадем сметка за някои от причинните, а не само да се окайваме за последствията. Нещата могат да бъдат променени. Каузата е проста – справедливост.

събота, 24 декември 2011 г.

С този прекрасен текст на Чудомир ви желаем светло посрещане на Рождество Христово и здрава и успешна Нова година!

КОЛЕДАРИ - Чудомир

Мръкнало-немръкнало, вечерта срещу Коледа ние, малките коледарчета, хапнем надве-натри, пристегнем цървулките, метнем през рамо торбичките, грабнем сопите – и хайде на мегдана. Платнените кесийки, с връв навързани и закичени на шията, дрeмят празни по голо в пазвите. Писнат свирки, разлаят се кучета и оттук, оттам заприиждат другарчета. След няколко минути сме готови за път и малката дружина поема из дебелия сняг. Главите ни завити в качулки или парчета пояс, а големите ни сопи завършват на края с “джумаци” като юмрук. Да му мислят кучетата из козарската махала!

Най-напред решаваме да идем у дома, защото знаем, че... кучето е вързано и че кравай и мръвка от свинята ще има, па и едно петаче. А може и десет пари – нищо не се знае. Пристигаме при пътната врата, мушкам сопата под нея, надигам и резето изчатква, отскача нагоре и тя се отваря. Аз, разбира се, зная много добре, че като дръпна връвчицата, що виси по средатат на вратата, тя ще се отвори, но тъй е по-коледарски някак. Влизаме в двора, кучето скача като лудо до хамбара, но ние знаем, че е вързано, и храбро вървим напред. Изкачваме стълбата, заставаме пред вратата и почваме:

"Тебе пеем, дядо Христо,

тебе пеем, Бога славим!"

Почваме изведнъж и без паузи, без дъх да поемем, изкарваме цялата песен наведнъж и млъкваме пак изведнъж.

- Мари, тези са нашите коледари – обажда се мама, - по гласовете ги познах. Елате, елате, майка, елате вътре да се стоплите и да ни попеете още!

Влизаме. Около големия огън са се наредили тати, мама, сестрите и баба. Баща ми е в “къта”, облегнат на шарената възглавница. Една зелена паница вино му е до коляното. Сестрите са отлявата страна, а баба е до главните. Къщата сякаш не е нашата. Големият “бъдник” лежи в огнището като искрящ змей и кара калайдисаните сахани на полицата да святкат. Голямата бъклица виси на водника и чака големите коледари, а кървавицата на огъня къкри ли, къкри.

- Ха, попейте и на какини си, де! – подканя мама. – На баща си пяхте, попейте и на тях!

Само се споглеждаме и веднага като автомати почваме:

"Израсла е яблъчица,

ябълчица ле, юбавчица,

на пътища, на друмища,

ябълчице ле, юбавчице..."
- Тази е за едната сестра, а за другата няма ли да попеете?
Изпяваме и за нея една, от нас да замине! През това време мръвката е вече влязла в някоя торба, краваят е нанизан на пръта, а петачетата не са едно или две, а пет: на всекиго по едно...
След този неочакван успех, окуражени, ние изхвърчаме из къщи, и то не по същия път, а от другата страна – откъм реката, където е с плет заградено. Мятаме се урболишката през плета на качурки, та чак в реката. Изтръскваме се от снега, хванем здраво сопите и хайде у Ивана Станчов. Преди да влезем още, питаме се каква песен ще се пее и понеже у тях има ерген, а дворът им е малък, още от пътната врата почваме:

Снощи Рабрьо сърдит дойде,

и конят му кален, мокър...

През това време големите коледари, разделени на два “кола” в Долната махала до Савкови избират “кумове”, та да се е е вдигнала такава гюрюлтия, че кучетата не знаят по нас ли да лаят или по тях. Тук ни заключили вратата, та се промъкваме под портите като котки; там прескачаме зидове. Някъде лоши кучета ни сприщили – въртим дряновиците като вретенарки циганки. На друго място ни дали влашко петаче, на трето сушени круши вместо кравай. Така обикаляме до късно след полунощ, докато прегракнем. И все бързаме, бързаме да не ни настигнат големите коледари, че минат ли те, стопаните си лягат и колкото и да мякаме из дворищата, рядко вече ни отварят.

Като капнем от умора, разотиваме се, а получените подаръци складираме у “кума”. На другия ден отиваме у тях и делим полученото. Оттам – на халваджийницата. И следобед, когато писнат гайдите и ситно заситни на Попчето “кеменчето”, та се люшне онова ми ти голямо коледно хоро, ние, обути с нови топли навуща и цървулки, с платнените кесийки, обвесени на шиите ни, в които се мъдрят пет-шест петачета, засмукали червени шекерени петлета, се топим В ОНОВА БЛАЖЕНСТВО И ЧИСТА РАДОСТ, КОИТО В ТАКИВА ДНИ САМО ТАЗИ ВЪЗРАСТ МОЖЕ ДА ИЗПИТВА!